— Алексе… Боже мой, какво си изсъхнал? — Що щеш тука… невъзможно е человек да те познай!…
— Братчето ми, не можеш да ме познаеш?… Хубава работа бей!…
— Но какво ти е, болен ли си?… Колко си изсъхнал?!
— Хайде, где да отидем да се понаприказваме. — Сираков, стискающ още ръката му, се заобръща да търси място. — Ще ти разкажа всичко!…
— Не искаш ли да седнем на някоя пейка?
— Ах, остави, страх ме е да не настина…
И те, без да мислят повече, тръгнаха успоредно напред.
— Е, казвай сега всичката тази история!
— Ето що — поде Сираков, — аз мисля да се представя на конкурс; дава се стипендия по медицината.
— На конкурс! — изведнъж го пресече Дойчинов. — Знаеш ли, че и аз за това съм дошел?…
— На конкурс! — се обърна учуден Сираков. — Значи ще се конкурираме един други!
— … Твоя, твоя е стипендията, да ти го предскажа отсега…
— Ах, не говори, не видиш ли колко съм отслабнал; съсипах се да работя цяло лято…
— Но ти защо не ми писа, ако да знаех, че ти ще се явиш на конкурс, аз нямаше да се представя.
— А ти защо не ми писа?
— Аз бях толкова занят, че не ми оставаше нито минутка да помисля за друго!… — печално довърши Дойчинов.
— А аз, ах не знаеш колко е мъчно да работиш, когато си болен!… Главата ти се е зашеметила, погледа ти се размътил; едвам прочетеш няколко реда, и буквите захващат да играят пред очите ти; задремеш, сепнеш се… ужасно…
— Но аз съм уверен, твоя е стипендията и ако не бях подал документите си, нямаше и да ги подам!…
Така те продължиха да разправят дълго време, но техния разговор беше натегнат; тяхната нечаяна среща им опечали още повече положението. Най-сетне влязоха в една малка гостилница; нахраниха се и дълго прекараха от нощта в разговори за ваканцията — премината и от двамата в усилен труд.
Назначения за конкурсен изпит ден дойде. Бяха се явили петима кандидати.
В една широка стая на Висшето училище, подпрени до столовете, стоеха двама младежи и от време на време погледваха с неспокойни очи на часовниците си.
— Наближава седем — едвам промълви едина.
— Колко сме подранили. Никой няма още.
— Ах, аз цяла нощ не съм мигнал!…
— Ами аз, само спрежения на неправилни глаголи и френски думи се въртят из главата ми… И то да си сигурен, че ще успееш!…
— Каква печална борба — един против други!…
— Един от нас ще пропадне — а може би и двама…
— От тия пет души само един ще успее!…
Те пак замлъкнаха и наведоха глава. Времето бавно и мъчително се протакаше; през зашемадения им ум вървяха куп несвързани мисли; неволни и конвулсивни движения повтаряха всеки миг…
Вратите се хлопнаха, стоящите издигнаха очи — показа се един добре облечен момък със сбръчкано и малко старешко лице, без брада и без мустаки, който с навожданието на главата си ги поздрави учтиво:
— Добро утро!
— Добро утро! — отвърнаха сухо те и след малко мълчание новодошлият поде:
— Вий ще се явявате, господа, на конкурс!…
— Да, да, ще се явяваме, а вие тоже ще се явявате, нали?…
— Да, аз ще се явя, но защо тази година отмениха да бъдат първом устните изпити, че тогава писмените? Оная година не беше така.
— Кой знае — додаде един от първите. — Вий миналата година нима сте се явявали на конкурса?…
— Да, явявах се!
— Тогава вий сега ще разчитате на успех!
— Уж разчитам… Наистина цял скандал ще бъде, ако пропадна и този път, толкова време и служба изгубих с тоя конкурс.
— Где сте свършили?
— Аз съм свършил Военното училище…
Той не завърши; вратите се отвориха и Дойчинов със Сиракова влязоха.
— Ето и други кандидати!… — каза един и се обърна към влезлите. Те едвам размениха няколко думи и часът удари осем. Един слуга внесе и постави на масата една мастилница; необяснимо чувство облада всички; дишането им се усили; сърцата им неспокойно заиграха. Вратите се отвориха и трима хубаво облечени, със сериозни погледи учители влязоха; кандидатите за конкурса станаха на крака; учителите ги поздравиха вежливо и като си заеха местата, един от учителите извика тихо: — Иванов!
Този глас се разнесе дрезгаво из затихналата стая; офицеринът в оставка разтреперан стана, челото му го ороси студена пот, изчерви се до уши и с робски поглед застана пред изпитвачите. Един от учителите му продиктува едно предложение и го накара да го преведе на французки. Всички се задъхаха, сърцата им забиха по-силно, а изправения се поти и нерешително погледва през вежди ту написаното на черната дъска предложение, ту учителите, като промълвя от време на време по някоя несвързана дума под нос. След едно продължително мълчание един от професорите го запита: