— Ще можите ли да преведете това предложение на французки?
Изправеният го погледна отчаяно; искаше да потвърди, но се не решаваше и пак погледна написаното на черната дъска предложение; някак насила взе да пише: Maitre avaiz une foie oublie…
Учителят, като видя, че той се още повече заплита, повтори въпросът си:
— Питам ви, ще можете ли да преведете това предложение на французки?
Иванов наведе печално погледа си и едвам продума:
— Не…
— Можите да си седнете! — Цял облян в пот, с тъжовно свити вежди той си тръгна към мястото, а учителят извика други. И той също се разтрепера, побледня, но като му казаха текста, сдоби кураж и начена да го превежда. Преведе го; зададоха му още няколко въпроса и със сияюще от радост лице си седна на мястото. Извикаха Сиракова, развълнуван, пребелял и той отговори на всички въпроси. Извикаха други, който също бе изсъхнал, с размътен поглед и той преведе и отговори добре. Най-подире застана до черната дъска с високият си ръст и хубавото си пламнало лице Дойчинов. И той отговори добре; професорите си взеха книжата и излязоха, а след тях станаха и изпитаните.
— Ах, не се явявам веч… Ще отида… ще нарамя пак саблята… — си дръпна шапката Иванов и излезе. Сираков го погледна със съжаление, а друг се изсмя и с прикрита, злобна радост добави:
— Туй ли беше той, който разчиташе на успех!… Ха-ха… ха…
Дойчинов и Сираков се отделиха и тръгнаха сами.
— Ах, каква печална комедия — поде Сираков. — Ний сега трябва да се радваме един другиму на нещастието…
— Какъв отвратителен егоизъм!…
В пет дни устните изпити се свършиха. На тях се явяваха само четирма кандидати, но на последния, на латинския език, едина, който беше следвал в реална гимназия и сам се бе готвил по този предмет, пропадна и за писмените изпити останаха само трима души.
Всички те, които един по един, изнурени отчаяно, се проваляха в тази борба, енергически протестираха към виновника, който ги е втикнал в това несносно положение. И колкото числото им се намаляваше, толкова тази борба се ожесточаваше.
Макар в действителност Дойчинов и Сираков да работеха един против други, но те никога не помислюваха за това; и виновникът на всичко беше трети неизвестен, против когото и двамата с възмущение въставаха, но като се виждаха безсилни, всякога завършваха с еднообразните думи:
— Каква гнусна борба!… Какъв живот!…
Дойчинов, като гледаше Сиракова така отпаднал, пожълтял, искаше той да вземе стипендията, но своя труд не забравяше и чакаше възнаграждението му. Сираков пък болен, единствената му надежда бе в стипендията, която очакваше и колкото здравието му се влошаваше, толкова той повече мислеше за успех, а мислите му пък правеха от ден на ден все повече и повече да наяква вярата му в стипендията. Никой от тях не помисляше, че сега те работят един против други, а ако и случайно минеше през ума му подобна мисъл, той изведнъж се мъчеше да я задуши и забрави…
Беше към обед. Слънцето се приближаваше към запад и заливаше с игривата си светлина прозорците на едната стена от Висшето училище, гдето замислени решаваха задачата по физика Дойчинов и Сираков. Безмълвие заобикаляше отвред; от време на време се зачуваше скърцанието на перата им, които ту се спираха пред някое трудно място, ту пак захващаха. До масата бе седнал учител, който мълчаливо ги наблюдаваше, а на масата лежеше плик с голям министерски печат. Нито Сираков, нито Дойчинов сега можеха да помислят един за други.
Дойчинов спокойно решаваше задачата, мислите му вървяха правилно и изчисленията му се явяваха точни всякой път. Ала на Сиракова въображението едвам мъгляво му представяше фигурата. Не се мина много и погледа му се размъти, умът — зашемади; главата го силно заболя и той отпаднал, едвам държеше перото в ръка. Напусто напрягаше и последни сили, числата играеха пред омаломощеният му поглед; мастилото засъхваше по перото, докато той намисли що да пише.
Дойде определения час. Дойчинов вече бе свършил, прегледа си още веднъж решението и когато назначения учител дойде да прибере упражненията, той му го подаде, взе си шапката и излезе навън.
— Вий свършихте ли? — се обърна учителя към Сиракова, който отчаяно гледаше писаните и зачеркнати цифри.
— Не можах… — той помери да каже, че е болен, но учителят го пресече:
— Определения час дойде, дайте си, моля, упражнението!…
Сираков мълчаливо си подаде решението и излезе на салона, гдето го чакаше Дойчинов.
— Какво, реши ли я? — запита весело той.