— Пропаднах… нищо не можах… — едвам промълви Сираков и се залюля. — Ох… свят ми се вие, едвам стоя на краката си… Хайде, придружи ме до в къщи, защото ме е страх, не мога достигна…
— Що ти е? — впери сериозно очи в него Дойчинов и като го улови под ръка, тръгнаха напред.
Едвам достигнаха квартирата му и той легна изнурен, отслабнал и разбит духом.
След няколко часа пролежавание той се посъвзе, стана и седна до малката маса, по която безредно бяха разхвърляни учебници. Тия същи учебници, които той толкова време преобръща, цяла нощ не спа и защо всичко това? — Защо той съсипа здравието си, когато тъкмо в последнята минута по предмета, по който той вярваше, че е най-подготвен — пропадна?… Но пак той не искаше да вярва; увереността в неговите по-първи отговори, мъките, трудът, жертвата на своето здравие той недопущаше, че ще останат така невъзнаградени…
В изпитания, в мисли и неспокойства се изкара цяла седмица. Всеки ден те обикаляха покрай Висшето училище; всеки ден не пропущаха да не запитат или учителя, или секретар, или слуга, но никой не можеше да им отговори.
Най-сетне деня, който те очакваха, наближи — резултата щеше да бъде обявен на сутринта в девет часа.
Още беше рано, когато вратите на Дойчинова се хлопнаха и влезе Сираков.
— Здрасти!
— Здравствувай!… Много си подранил бе! — додаде Дойчинов, като му стисна ръката.
— Е, ще отидем ли?…
— Да, да, ще отидем, но още е рано, седни малко!…
Сираков взе стола и мълчаливо седна.
— Е, попремина ли ти бе?… — поде Дойчинов.
— Ах, сега премина, но когато трябваше… Окаен съм!
— Но аз много по̀ вярвам, че мен са скъсали!
— Какво говориш?… Не видя ли, че не можах нищо да направя, нито две цифри написах… Ни образа определих где ще се яви, ни нищо… Само начертах едно изпъкнало огледало, определих центровете и фокуса и… но нищо, нищо, казвам ти, не можах да направя.
И почнаха те да се препират. Дойчинов, макар че искаше да вярва, че той е спечелил стипендията, казваше — Сираков; а пък Сираков му възразяваше напротив, при всичко че не искаше да вярва в своите думи — да осъди така лесно своя труд на погибел. Тези препирни продължаваха няколко минути, но те бяха сухи, фалшиви; подмятани само да убият времето, което се изнизваше бавно и правеше всяка минута по-отегчителна, по-натегната за тях.
Мина восем часа: и на двамата заиграха сърцата, но те се преструваха един пред други спокойни; всеки от тях се мъчеше да запази спокойствие на духа… След кратко и мъчително мълчание те станаха и се отправиха към Висшето училище.
И Дойчинов, и Сираков предчувстваха душевната буря, що идеше да ги обеме. И двамата искаха още сега, докато са равни, защото след минута едина се възвишава, а другия пропада, да си кажат нещо, нещо, за което думи нямаше, да си стиснат братски ръцете и погледнат в очите; да си спомнят за ония весели ученически години: но нито едина, нито другия се решаваха да почнат, и двамата обвладаваше неопределено чувство на страх и нерешителност. Влязоха в дългия коридор на Висшето училище — бяха останали още десет минути, докато се обяви резултата.
Най-сетне след тежки задушителни минути слугата се появи с лист в ръка, който залепи на висящата върху стената дъска. И двамата се задъхаха, кръвта им се събра в сърцето, нещо ги повлече към обявлението и те нерешително подигаха погледа си да четат своята присъда:
„… От петима ученици, явени на конкурс, са издържали всички изпити само двама, от които стипендията се отпусна на Дойчинов Петко. Съобщава се на последния да се яви в два часа после обед в Министерството на народното просвещение.“
Какви тайнствени букви?!… Какви магически слова заиграха пред очите им?!… Дойчинов от радост, а Сираков от скръб не можаха да повярват.
На Дойчинова като че ли гърдите му се надигнаха, очите му светнаха; в радостните чувства като че ли над главата му се разкри небето; нему му се искаше да подскочи на въздух, да се завтече като дете по зелените селски морави, да разкаже на целия свят, че е успял; осъществил мечтите си; увенчал своя труд с награда. Ала побледнялото лице на Сиракова изведнъж пресече радостта му; щом очите му се срещнаха с онзи убит поглед, в дъното на когото се бе затаила тъга и отчаяние той се запря и черен облак затули слънцето на душата му. Сираков поиска да продума, но като че ли зъбите спряха думите, що летяха на езика му и като си сне погледа, тръгна към вратите, а след него и Дойчинов закрачи мълчаливо.
Без да си продумат нито дума, те извървяха целия път от Висшето училище до квартирата на Дойчинова и с едно сухо, монотонно „сбогом“ се разделиха.