Ушите на Сиракова пищяха, главата му се цепеше от болест, а краката му се бяха подкосили и едвам достигна до квартирата си. След едно продължително в полусъзнание пролежавание в леглото той почувства гореща пот, че облива тялото му, ожедня и едвам се доближи разтреперан до масата да пие вода. После седна на стола и в замъглявения му ум забродиха отчаяни, несвързани мисли:
… Толкова труд, толкова мъки… Съсипия на здравето… всичко това отиде напусто… Петко успя, спечели… Колко е блажен!… Надви ме, колко е блажен!… Надви ме… но нима той е виновен. Ах, да, той спечели стипендията, но не по право. Той се възползва от моето разстроено здраве и когато аз паднах от немощ… Той се възползва — взе стипендията!… Ала нима той е виновен?… Ако аз бих бил на негово място, не бих ли направил същото!… Нима аз се не борих против него? Нима не работих с усилие, даже здравието си повредих, даже здравието си, само и само да го победя… Но той излезе по-корав! Той успя!… Не трябва да се сърдя нему… Ала ако да не беше той, аз щях да взема стипендията, щях да отида да следвам, щях да се изуча, да си поправя здравието — цяло бъдеще бях взел — щастливо бъдище… Ах, колко щях да бъда блажен!… Той взе стипендията; но не, не е Петко виноват; той никога не би ми желал зло!… Той мисли… завиждам му… Ах, не! Аз трябва да му се обясня; да му кажа, че не му завиждам… но той… ако не ме изслуша? — С какви пламнали очи ме гледаше!… Ах, ако не беше той сега тъй, аз бих му казал, казал му бих, че го сърадвам с успеха, че му не завиждам… ала сега!… — С презрение, гордо може да ме отблъсне: — Клетнико, след като до последния час се мъчи да ми отнемеш залъка и като не ти се удаде, сега идеш да ми се подмилкваш!… — Ах, това е ужасно; това Петко не би казал!…
И колкото умът му се проясняваше и той се вдълбяваше в мисли, толкова по-силно желание се явяваше у него: да се срещне да се обяснят. Яко бяха свързани техните сърца и тези връзки той усети чак сега, когато помежду им се изпречваше съградената от самите тях граница.
Тиха нощ забулваше шумния град; в явния хоризонт се чертаеше тъмния силует на Витоша, зад която се мяркаше темето на Мургаша, а над тях величествено плаваше ведрата и пълна луна.
Седнал до прозореца, Дойчинов се бе унесъл всред тайнствената нощ в мисли. Всичко той успя, мечтите си постигна да изпълни и би ли помислил преди един месец, че в такова едно време скръб ще разяжда сърцето му?… Той успя, да, но своя най-обичан другар загуби…
Като че в този плачевен поглед на Сиракова той виждаше завист, презрение… Той искаше да му стисне братолюбиво ръката, да му каже туй, що лежи на сърцето му: — Не ми се сърди, не бих желал!… — Не би желал? — се страхуваше той да не каже Сираков. — Когато изтръгваш тази стипендия из ръцете ми, мислиш ли ти, че тя справедливо ти се пада? Уви! Ти я взе, когато аз изнемощял едвам държах перото!… От всичко и от тази с кървав труд добита стипендия той би предпочел да се откаже, нежели да чуе тези думи от устата на своя мил другар — Алекси…
Нощта ставаше по-величествена; безмълвие го заобикаляше от всички страни, едвам се чуеше ръмолението на вятъра, който носеше скръбната есен… Дойчинов бе се забравил; от въображението му не излизаше образа на Сиракова, когото нито тази вечер, нито на обед той срещна в гостилницата. Много канцеларии и кабинети днеска той видя и във всяко място като че му се чинеше ще го види, ще се сприказват, но нийде пред очите му не се мярна онзи бледен и таен лик, когото той непременно искаше да види, преди да излезе из пределите на България. Някаква щастлива мисъл озари умът му и без да разсъждава повече, той стана, взе си шапката и като се закопча, тръгна замислен към Сиракова.
Улицата, по която вървеше Дойчинов, беше глуха; през сънливата песен на щурците се зачуваше от време на време изпискванието на пазвантина и тази свирня незабелязано се стихваше с нощта… Дойчинов се закриви край пощенската станция и като премина улицата „Аспарух“, застана пред малкия двор, в дъното на който светеше прозорец, забулен с тънко бяло перде, по което се бе изрисувала сянката на Сиракова — седнал с подпряна глава до масата.
— Ето го, той мисли сам! — си каза Дойчинов и таен страх облада душата му; той се вцепени, без да може да шавне нито крачка напред.
В такова неопределено положение той прекара няколко минути; после се посъвзе и тръгна нерешително към вратите. Току-що тури ръка на ключалката, някаква тайнствена ръка го дръпна отзад! — той се задъха; умът му се скова; лицето му пламна и с чувство на срам, престъпност и унижение тръгна обратно за в къщи…
На другата вечер Дойчинов щеше да тръгва, а през целите тия пет дни от получаванието на благоприятния резултат не бе разменил ни дума със Сиракова. Много хора големци видя: десетки поздравления получи, но именно в минутите, когато хвалебно го тупаха по гърбът, той виждаше онова опечалено, страдалческо лице, което му не даваше покой. Няколко пъти той ходи покрай квартирата му; по цял ден го търсеше ту из градината, ту из улиците, ту из гостилницата, ту из библиотеката: но нито го намери, нито пък се решаваше да отиде при него.