… Ще замина, без да се видим!… — си мислеше Дойчинов, като излязваше из гостилницата. — О, това е невъзможно, немислимо!… — И по-твърдо, по-решително той потегли право към квартирата на Сиракова.
В едно душевно неспокойствие той измина целия път и със задъхани гърди почука на вратите на стаята, гдето живееше Сираков.
— Влез! — едвам се чу един сипкав глас от стаята. Дойчинов трепна, отвори вратата и нерешително погледна на изсъхналия си другар, който, като го зърна, едвам се надигна от леглото си, развълнуван извика:
— Петко!… — И двамата си стискаха ръцете и любовно погледнаха право в очите.
— Алексе, боже мой, ти си болен… Колко си отслабнал!… Ах, прости ми… Аз… Аз…
— Ах, не ти се сърдя, вярвай ме, не ти се сърдя…
След тези думи като че ли и на двамата олекна от един товар, под който дълго се мъчиха и пъхтяха. — Сърцата им се разтвориха; душите им се сляха в упоение; — никога те един другиму не са се така любували, никога така не бяха се обичали, както в тази минута, когато езикът им се бе сковал и те говореха с очите си…
— Но ти си болен!… — поде Дойчинов сепнато.
— Ах… и надали някога ще оздравям! — изохка Сираков, като се простря на леглото и по бледавото му лице се разляха треперливите лъчи на ниската ламба.
— Ах, прости ми, прости ми — поде след натегнато мълчание Дойчинов, — аз с готовност бих се отказал и от стипендия, и от кариера, и от всичко!…
— О, не, ти не си тук ни най-малко виновен!…
— Ах, но ако не бих бил аз, ти нямаше да бъдеш така!
— О, не, остави тези приказки, ти тук не си виновен… иди… изучи се и ела работи!
Дълго така се разговаряха и макар че те чувстваха лекост и задоволство в своите души, то Дойчинов продължаваше да се бори със съвестта си, която не му даваше спокойствие…
— О, ние не си желаехме злото — поде развълнувано Дойчинов — и макар да се борихме един против други, то аз ти изповядвам, че никога не съм искал да се провалиш ти!…
— Да, ние не си желаехме зло!… Нам света ни искара да вдигнем един другиму ръка!…
— А ние трябва да се борим сега със света…
— Да, ние трябва да се борим със света!… Дай си ръката!
Те си стиснаха силно ръцете — това беше тяхната клетва за в бъдещата борба!…
Между множеството народ, който се разхождаше по перона на железнопътната станция, неспокойно се върцаше насам-нататък Дойчинов. Втория звънец го сепна. Пътниците почнаха да влизат във вагоните, а той в ожидание погледваше към входа, но търсения от него образ не се забелязваше нигде. Той чакаше Сиракова, при всичко че сам му бе казал да не идва.
— Пътниците във вагона!… — се разнесе високия глас на кондуктора, който почна да затваря вратите на вагоните. Дойчинов се качи в един вагон и пак с устремен към входът поглед застана на прозореца. Отпреде му се замятаха кърпички, заснемаха се шапки, зачуха се прощални хълцания и всред този шум се разнесе третия звънец…
— Алексе! — извика с всичка сила Дойчинов, като съгледа Сиракова, подпиран от един момък, че иде към вагона.
— Петко, прощавай! — със светнали очи додаде Сираков и трена наду бронзовите си гърди, разнесе се пискливия сигнал; кондюктиора извика гръмогласно:
— Г-о-т-о-в-о! — И шумно колелетата се търкулнаха по двете железни ивици напред.