Той беше чакал в стаята повече от час, вързан на един стол, докато дойде Соланж.
— Къде е Ани? — попита Франк.
Соланж се облегна на стола си и се залюля на задните му крака — нещо, което Франк не можеше да направи. Ръцете му бяха свободни, но краката му бяха пристегнати при колената към стола с дебели пластмасови ленти. Начинът, по който бе вързан, караше мускулите на бедрата му да се напрягат и той постоянно се привеждаше напред, за да облечи болката. Преди пристигането на Соланж столът бе по средата на стаята и Франк бе принуден постоянно да балансира. От една страна, ако не се наведеше напред, болката в бедрата му ставаше агонизираща. От друга страна, ако се наведеше прекалено много, щеше да падне по лице.
След идването на Соланж го занесоха до масата. Това бе огромно облекчение, защото вече можеше да се наведе напред и да облекчи напрежението в краката си, без да го е грижа за равновесието.
На масата между двамата бе поставен поднос със сирене и плодове, кана вино и две празни чаши. Соланж наля вино в едната, завъртя я малко, помириса виното, после отпи малка глътка. Погледна Франк изпод гъстите си вежди с престорена загриженост.
— Сигурен ли сте? Това е наистина чудесно бордо.
— Къде е Ани?
— На твое място, Франк, не бих го отказал — каза Соланж. — Защо не му се насладиш, докато можеш?
— Защо не се шибаш.
Соланж примигна, след това снизходително поклати глава, сякаш Франк беше кученце. Глътка вино, въздишка. После скочи и закрачи към камината. Походката му бе като на хищник. Махна предпазната решетка, клекна и разбърка горящите цепеници с ръжена. Изригна вулкан от искрици. Без да се обръща, Соланж вдигна ръка и един от охраната — луничав младеж, толкова млад, че автоматът изглеждаше като играчка в ръцете му, се приближи. Соланж му каза нещо и хлапето излезе от стаята.
Соланж се върна до масата, седна, подпря брадичката си с ръце и загледа Франк с любопитство.
— Ти ме заинтересува, Франк. Защо дойде тук? Имам предвид — какво си мислеше? Не че не сме ти благодарни, че дойде сам но… наистина! — Очите му блестяха като на хищник.
Франк не каза нищо.
— Сигурен ли си за виното? Може да те отпусне.
Вратата се отвори и Франк се обърна с надеждата да види Ани. Появи се слаб, приличащ на скелет мъж. Соланж отиде при него и му каза нещо. Слабият мъж излезе, а Соланж се върна на мястото си. Остана неподвижен няколко мига, след това вероятно взе решение, потропа с пръсти по масата и отмести чашата си настрани.
— Франк, имам някои въпроси, на които знам, че не желаеш да отговориш, но… както можеш да си представиш, има неща, които наистина трябва да знам. Например — колко от това, което сте научили, сте казали на ФБР? Колко?
Изправи се и закрачи, повишавайки изключителния си глас.
— Глисън знае ли за опитите по разпръскването? Знае ли, че вие с доктор Адеър сте тук?
Франк погледна към тавана.
— Ако се вярва на доктор Адеър…
— Ще те убия, шибаняко — каза Франк. — Какво си направил с нея?
— Какво съм направил с нея? Разпитахме я, разбира се. Трябва да призная, че тя имаше всички стимули да говори истината. Все пак човек никога на знае…
Махна с ръка и охраната отвърза Франк от стола и завърза ръцете му зад гърба.
Соланж подхвърли зрънце грозде в устата си и каза:
— Да тръгваме. Този килим струва десет хиляди долара и не искам да го цапам.
Слязоха с асансьора три етажа и тръгнаха по бетонен коридор. Подът бе от някакъв еластичен материал. Краката на Франк се пооправиха, въпреки че все още ги чувстваше омекнали и слаби.
— Този под е направен изцяло от рециклирани автомобилни гуми — каза Соланж. — Много е издръжлив и както виждаш — приятно е да се ходи по него. Имаш ли представа колко много гуми има тук? Цели планини.
„Не му обръщай внимание“ — каза си Франк, като се мъчеше да не мисли какво имаше предвид Соланж, когато каза „не искам да го цапам“, или какво може да има в края на този дълъг коридор.
— Що се отнася до рециклирането — продължи Соланж, — не може просто да се възстанови на хората депозитът, който са платили при покупката, защото на определен процент от тях не им пука за този депозит. Не може да се направи депозитът достатъчно висок, за да се мотивират някои хора, но да бъде недостъпен за бедните. Нито пък трябва да бъде скъпо за хората да връщат неща като автомобилни гуми, защото те просто ще започнат да ги изхвърлят незаконно, нали така?
— Е… тогава какво? — попита Франк, макар да не искаше. — Нали вие произвеждате този материал? — „Сигурно съм откачил — помисли си. — Какво ще последва? Лекция за преработване на отпадъци ли?“