Франк сънува Карлос.
Докато сънуваше, чу звук като далечен гръм и усети серия последователни разтърсвания, които накараха флуоресцентните лампи да примигнат, а вратата да се разтърси. Отначало си помисли, че това е част от съня му. Или че е започнал да халюцинира. Но и Ани го бе чула, защото се събуди и го погледна. Запитаха се дали фармацевтичната лаборатория не е избухнала.
След това шумът спря и те пак задрямаха.
Внезапно ги оглуши глас от високоговорител:
— СТОЙТЕ НАСТРАНИ ОТ ВРАТАТА.
Мъжете, които влязоха, бяха облечени в бронирани жилетки с огромни букви ФБР, изписани на гърба. Носеха каски и противогази и бяха въоръжени. Не бяха приятелски настроени, не разбираха, че Франк и Ани са жертви, а не членове на Храма, скрили се в най-потайните части на сградата.
Отне им доста време, за да уточнят нещата.
Нийл Глисън, когато най-сетне се срещнаха с него, също не изглеждаше щастлив да ги види или дори доволен, че са оцелели.
Сините му очи бяха с кървави жилки и приличаше на човек, който не е спал няколко дни.
— Предполагам, че сте получили съобщението ми — каза Франк.
— Някой ги е предупредил — каза Глисън. — Сигурно имат човек в офиса на окръжния прокурор на Лейк Плесид. Те бяха единствените, които знаеха за акцията.
— Кой се измъкна? — попита Франк.
— Соланж — каза Глисън. — С екипа си за специални задачи.
29.
Франк седеше в големия кабинет на директора на училището и гледаше Ани, която спеше след успокоителните, с които я бяха натъпкали. Искаше да работи върху случая, разбира се, но нямаше начин да пише. Не беше Виктор Юго. Трябваше му компютър или поне пишеща машина. Дори телефон. Би могъл да издиктува материала си.
Телефонът в кабинета обаче бе изключен, а другият, който се намираше в хола, бе недостъпен. Един агент на Службата за борба с тероризма беше седнал пред вратата, със слушалка в ухото и узи на коленете, за да гарантира, че никой няма да влезе или излезе от кабинета без разрешението на Нийл Глисън.
Отне му известно време, но накрая получи някакво обяснение.
— Трябва да ви пазя — каза агентът раздразнено. — Става ли?
— Не — отвърна Франк. — Не става. Не ми трябва охрана. Трябва ми шибаният лаптоп.
Точно в това беше въпросът. Глисън не искаше той да напише материал, поне докато Соланж е на свобода. Това, което му оставаше, беше да се шляе из стаята и да зяпа през прозореца какво става отвън.
То бе по странен начин зловещо — сюрреалистична картина, която, ако бе нарисувана от Бош, можеше да бъде наречена „Нападнатият Рай“. На ливадата до езерото бе кацнал хеликоптер, немски овчарки дърпаха агентите на Службата за борба с тероризма по пътеките, морски пехотинци в костюми за биологична защита влизаха и излизаха от лабораториите, а агенти на ФБР с подобни дрехи носеха компютри и чекмеджета и ги товареха в голям бял микробус. Във всяко друго отношение кампусът изглеждаше празен — обитателите му очевидно бяха затворени в общежитията и чакаха да бъдат извикани за разпит.
Най-сетне на Франк му писна от тази гледка и седна зад изящното резбовано бюро в сводестата ниша на кабинета. На бюрото имаше монитор.
Обаче нямаше компютър.
Щеше да е хубаво, ако можеше да погледне харддиска на Соланж. Можеше обаче да има нещо друго… Бележник, календар — каквото и да е.
Отвори едно по едно чекмеджетата на бюрото и ги разгледа. Няколко писалки, моливи, кламери, празен бележник и топ хартия за принтер. Карта на Ню Йорк, ножици, кабарчета и чисти самозалепващи се листчета за бележки.
Разгърна картата и я разгледа. Нямаше нищо. Нямаше дупки от карфички, нямаше линии, очертани на ръка. Просто карта. Той въздъхна, облегна се на стола и затвори очи.
Седя така известно време, а след това, внезапно възбуден или просто нетърпелив, се надигна. Махна картата от бюрото, взе лист хартия и започна да пише. „Кой казва, че не съм Виктор Юго?“
Писа петнадесетина минути, след това погледна какво е написал — пет-шест варианта на един и същ уводен абзац. „Добре де, не съм Виктор Юго. Аз съм най-обикновен драскач.“ Смачка страниците на топка и ги хвърли в кошчето за боклук.
Кошчето за боклук на Соланж! Което бе пълно до средата.
Толкова ли бе немарливо ФБР? Нима можеха да пропуснат кошчето за боклук?
Очевидно.
Изпразни кошчето на бюрото. Нямаше много. Принтирано копие от броя на СДСЗ от миналата седмица. Първите две страници на есе със заглавие „Политиката на Антиутопията“. Смачкани листчета с бележки като: „Да се обадя на Ники“, „Втор. Интер. за «Футурист.»“, „Да питам Белинда @ списъците на новопостъпилите“. Имаше празна бутилка от минерална вода, смачкана кутийка от ментолови таблетки и парченца от нещо, което се оказа черно-бяла снимка 9×12.