— „Испанската дама“ — отбеляза той — е нарицателно за една болест, която е взела твърде много жертви в Испания. Рисунките от тази епоха често показват сгърчена жена, чието лице е покрито с дантели, за да се скрие злокобно ухиленият й череп.
Въоръжен с карти на Азия и лазерна показалка, епидемиологът вдъхновено започна да обяснява, че грипът е доста крехък вирус, който съществува в състояние на постоянна мутация. В зависимост от антигенните му промени…
— Какво? — Гласът беше на Фич, но въпросът бе зададен от всички или почти от всички.
— Той говори за протеиновата обвивка — обясни Каралекис. — Външната характеристика на вируса.
Фич изръмжа.
— В зависимост от протеиновата обвивка — продължи Епщайн — вирусът се класифицира в един от трите общи типа: Н–1, Н–2 и Н–3. Има и други, но тези са най-големите.
Фич смръщи вежди, защото не обичаше да му изнасят лекции, но Джанин Васерман го въздържа с меко докосване по ръката.
— При всеки от тези типове — продължи Епщайн — имаме неограничен брои модификации…
— Значи, когато говорим за грип — намеси се Вуурис, — практически говорим за категория болести, така ли?
Епщайн се намръщи.
— Не бих го казал по този начин, но ако така ви харесва, наричайте го така. Важното обаче е, че трябва да произвеждаме нова ваксина всяка година, защото с мутирането на вируса миналогодишната модификация отстъпва място на пандемичната наследничка.
— Докторе, тия сложни думички… — почна Фич.
— Той има предвид разпространение по целия свят — каза Каралекис.
— Като епидемия? — попита Вуурис.
Епщайн поклати глава.
— Не, пандемията не е епидемия. Пандемията е глобална. Епидемията — като случая в Таси-ко — е нещо локализирано.
— Което ще рече, че си е чисто севернокорейски проблем — каза Глисън.
— Може би — изхъмка Каралекис. — Стига да не…
— Стига да не се разпространи — довърши Епщайн.
Вуурис се размърда притеснено на стола си.
— Но нали някои епидемии са по-лоши от другите? В зависимост от… мутациите.
— Точно така — съгласи се Епщайн. — Някои мутации са по-настойчиви от другите и понякога атакуват различни части от населението. Испанският грип напада младите хора. Деца. Младежи. Хора под трийсет години.
— Защо така? — попита Васерман.
Епщайн поклати глава.
— Не знаем.
Фич се намръщи и Каралекис се обърна към него и каза:
— Никой не знае.
— А защо? — попита Фич.
Каралекис вдигна рамене.
— Защото никой не го изследвал.
— Грипа ли? — изуми се Фич.
— Не. Говорим за този конкретен вирус — отвърна Епщайн. — Никой не го е виждал под микроскоп.
— А защо?
— Защото вирусите са субмикроскопични. Необходим е електронен микроскоп, за да го видите, а пък те до 37-ма година все още не са били изобретени, което пък е — колко? — почти двадесет години след като болестта е дошла и си отишла.
— Значи никой никога не го е виждал? — попита Фич.
Каралекис кимна.
— Включително и корейците? — добави Фич.
Каралекис и Епщайн се спогледаха и Епщайн каза:
— Да… Включително и севернокорейците.
— Което значи — продължи Фич, — че човекът от Пхенян…
— Докторът — добави Васерман.
— Който и да е той! Това означава, че този човек е предполагал — когато е казал „Испанската дама“, той е изразил само едно предположение.
— Е, може… — Каралекис се замисли.
— Трябва да е така — настоя Фич. — Току-що казахте, че…
Епщайн поклати глава.
— Не е толкова просто.
Фич бе изненадан.
— Защо?
— Защото той е видял пациентите. Видял е симптомите. Наблюдавал е развитието на болестта.
— И на тази основа — допълни Каралекис — я е сравнил с Испанския грип.
Известно време никой не каза нищо. След това се обади Джанин Васерман:
— Не е точно така. Той не я е сравнил с нищо. Казал е, че е Испански грип. Точка.
— Според преводача… Според доктора… Според беглеца… — Вуурис спря и се огледа. — Това го казвам само аз…
Нийл Глисън изръмжа, после погледна часовника си и стана. Разкърши се с фалшиво отегчение и заяви:
— Всичко това е много интересно, но в два имам среща на пристанището, така че… Ще ме държите в течение, нали? — След което грабна палтото си и излезе.
Васерман сякаш не го забеляза. Наведе се напред, подпря се на масата с лакти и започна да почуква с пръсти. Веднъж, два пъти, три пъти. След това се обърна към Каралекис.
— Това, за което си мислех, Джордж, е… Да де, мисля, че всички си мислим за това — начина на реакция на корейците.