Агентът на ФБР се разхождаше, докато говореше, но не откъсваше очи от Ани и Франк.
— Радвам се, че го спомена — каза той. — Ще ти кажа какво мога да направя. Не ти трябват толкова много заложници. Даже не ги искаш, защото само ще ти пречат. — Заслуша се за малко и след това пак взе думата. — Значи можем да направим сделка. Ти пускаш жените и децата, а аз ще се постарая да получиш някаква храна — каква да бъде? Пици. Каквото кажеш.
Глисън послуша още известно време, след това затвори телефона.
— Какво каза? — попита Ани.
— Че ще си помисли.
— Да тръгваме, миличка.
Сузана се поколеба:
— Със Стивън, нали?
— Разбира се, че със Стивън — каза Соланж. — Мога ли да оставя Стивън? Да не съм луд? — След това вдигна торбата, в която бяха ампулите с вируса, и я преметна през рамо. — Етиен — каза на Французина, — когато говориш с него, гледай да го дразниш. Не го прави да е много лесно, защото може да заподозре нещо. Кажи му, че на пристанището трябва да има само линейка. Настоявай за това. Нищо друго.
Французина — до този момент Сузана не знаеше името му — кимна.
— Bien. Но ако не ни пуснат да акостираме?
Соланж изпуфтя.
— Той иска да акостираш. По-опасен си тук, във водата. Така че трябва да се пазариш. Кажи му, че ще размениш аерозолното устройство за самолет до Куба. Ако му дадеш това, ще получиш всичко, което поискаш.
— А после?
Соланж вдигна рамене.
— Ваксиниран си. Заминавай за Куба. — Французинът изглеждаше смутен. — Не разбираш ли? — засмя се Соланж и посочи думата на тениската му. — Ти наследяваш Земята, идиот такъв! Тя е твоя, човече!
— Не се обиждайте — каза Глисън, докато Франк и Ани се качваха в моторницата. — Направих това, което бях длъжен да направя.
— Наистина ли мислите, че всичко е свършило?
Глисън посочи ферибота, който бе завързан за кея.
— Да. С изключение на шумотевицата, мисля, че е свършило. В противен случай нямаше да слезете на брега.
— Е, добре — каза Франк. Помъчи се да не го каже прекалено скептично.
— Разменихме пици срещу хора — настоя Глисън. — Такава сделка винаги ще приема.
— Кой не би я приел — съгласи се Ани.
— Вижте, след десет минути много жени и деца ще започнат да слизат от ферибота, а след това ще трябва да се справим с аерозолната установка. Така че ще можете да чуете Дебелата дама.
„Ти си Дебела дама“ — помисли си Франк и му махна, когато моторницата тръгна към брега.
— Беше прекалено лесно — каза Ани.
— Знам.
— Какво мислиш, че ще се опитат да направят? Да пръскат от пристанището?
Франк поклати глава.
— Глисън няма да им позволи да се приближат до аерозолното устройство. Ще ги разкъса на парченца.
— Тогава… какво?
— Не знам. Нещо друго.
Светлините във финансовия квартал вече блещукаха. На изток Бруклинският мост се простираше над реката като черно-бяла дъга. По заповед на Глисън моторницата ги остави на един кей близо до Олд Шип, на една пресечка зад полицейския кордон.
— Къде искаш да отидем? — попита Ани.
— Никъде. Искам да гледам ферибота.
Сузана се постара Стивън да бъде добре настанен в бебешката седалка, след това включи на скорост и караваната потегли. „Който превари, той ще натовари“ — помисли си. Чак сега разбра защо е било толкова важно караваната да е първото превозно средство, качило се на ферибота. Соланж бе помислил за всичко.
Докато караваната се измъкваше от ферибота и потегляше по улицата, тя видя другите жени и деца, които се изсипваха на пристанището. Районът беше пуст, с изключение на някакво медицинско лице, което насочваше всички към палатката за бърза помощ в близкия Батъри Парк.
Сузана зави по Стейт Стрийт, видя полицейските заграждения и зави надясно по Уотър Стрийт. Улицата беше празна, но можеше да види светлините на полицейските коли на следващата пресечка и инстинктивно се опита да ги избегне. Зави наляво по „Уайтхол“ и установи, че няма къде да отиде. Отпред имаше три полицейски коли, паркирани на кръстовището, и сините им буркани се въртяха. На тротоарите зад тях се тълпяха хора, имаше и телевизионни екипи.
Един полицай й махна и Сузана намали, спря и свали прозореца.
— Добре ли сте? — попита полицаят.
— Да.
Той погледна през прозореца към Стивън.
— Как е малкият юнак?
— О, нищо му няма — отвърна Сузана. — Просто искам да го прибера вкъщи. Беше много страшно. — Тя разроши косата на Стивън. — Много дълго продължи всичко, разбирате ли…