В колата обаче имаше телефон и Франк каза на Ани да се обади на Глисън.
— Как? — попита тя. — Не знам номера.
— Просто му се обади. Звънни във вашингтонския офис на ФБР. Кажи им, че случаят е спешен. Кажи им за Соланж. Това ще привлече вниманието им. Направи същото с Федералната агенция за управление в критични ситуации и с бреговата охрана. Все някой от тях трябва да те свърже.
— Не им знам телефоните!
Франк въздъхна.
— Звънни на „Справки“.
— А те как ще ни се обадят? Нали сме в крадена кола!
Той си пое дълбоко въздух, издиша и отвърна:
— Знам, че не обичаш да говориш по телефона.
— Нямам предвид това — възрази Ани. — Как да им кажа да се свържат с нас?
— Това е ФБР — отвърна Франк. — Те си имат система за идентифициране на обажданията. Мен ако питаш, сигурно могат да установят и ДНК-то ти по телефона, ако говориш достатъчно дълго.
Тя се намръщи, след това вдигна телефона и започна да набира. Гледаше слушалката, като че ли е змия.
През това време Франк държеше под око караваната. Движението беше натоварено — броня до броня — и колите караха с не повече от четирийсет километра в час, така че той успяваше да следи караваната, която бе на стотина метра пред него.
Франк пусна радиото и намери станция с новини. Но нямаше нищо за ферибота на Стейтън Айлънд, за Храма или нещо друго, което да ги интересува. Минаха през моста „Уилямсбърг“.
— Това е работа на Глисън — отбеляза Франк и посочи радиото. — На Глисън и на ФАУКС. Ако зависи от тях, ще трябва да имаш специално разрешение, за да получиш и прогнозата за времето.
На 96-та улица караваната отби и Франк я последва.
Отново обаче светофарите му изиграха номер. Караваната мина през една пресечка на жълто, но нямаше начин Франк и Ани да я последват. Поток от коли им пресичаше пътя и…
— По дяволите! — изкрещя Франк, удари с ръка по волана и се отпусна на седалката.
Когато светофарът най-сетне се смени — на Франк му се стори, че мина почти час — той подкара колата, без изобщо да има представа накъде. След една пресечка зави надясно и тръгна към Харлем.
— Защо Харлем? — попита Ани.
— Защо пък не? — отговори той. Оглеждаше се с надеждата да види караваната.
Минаха три или четири минути и Ани триумфално му подаде телефона.
— Хванах го.
— Глисън? — каза Франк в слушалката.
— Дано да си заслужава — отговори агентът на ФБР. — Защото си имаме доста работа и без теб!
— Мисля, че от ферибота е слязъл някой, който не е трябвало да слиза.
— Какво искаш да кажеш?
Франк му каза за караваната.
— След тях ли сте? — попита Глисън. — Къде се намирате?
— Загубих ги в Харлем — отвърна Франк. — Но са някъде наблизо. Или поне доскоро бяха. Във всеки случай аз съм на 122-ра и… кое е тук?… Трето Авеню.
— Ще ти пратя на помощ нюйоркската полиция.
— Това, което ме притеснява, е дали в караваната има вирус.
— Знам.
— Какво искаш да кажеш с това „знам“?
— Направихме идентификация на гласа на човека, с когото преговарям.
— Е, и?
— Не е Соланж.
— Какво?! Тогава кой е?
— Какво значение има кой е? Това е някакво фалшименто! Може да е Литъл Ричард. Или не знам кой си… На кого му пука кой е? Важното е, че не е Соланж.
— Дай ми номера си — каза Франк. — В случай, че открием караваната.
Глисън му го даде и затвори.
— Соланж е на свобода — каза Франк. — „Преговарят“ не с когото трябва.
Ани отчаяно въздъхна.
След пет минути видяха караваната. Бе паркирана до ъгъла на Медисън Авеню и 132-ра улица. Франк внимателно спря зад нея и каза на Ани да звънне на Глисън и да му каже къде са я намерили. След това слезе от колата и предпазливо тръгна към предницата на караваната.
Зад кормилото седеше жена и кърмеше бебето си. Веднага я позна. Беше същата кучка-мадона, която му размести чакрите преди две седмици и омаза волана на колата му с мръсотия, която почти го прати в отвъдното.
— Много мило! — каза той, дръпна вратата и посегна да вземе ключовете от таблото.
— Закъснял си! — отговори тя. Гледаше бебето, сякаш изобщо не се интересуваше от Франк.
— Къде отиде той?
— Да ти го начукам.
Той понечи да я измъкне от кабината, но после се отказа и просто тресна вратата и отиде при Ани.
— Полицията идва — каза тя.
Франк кимна, сграбчи дръжката на задната врата и я отвори. Видя това, което и бездруго беше очаквал — фалшива преграда, около половин метър, между кабината и каросерията. Част от преградата беше отворена — Соланж я бе оставил така след излизането си.