Това беше възможно най-лошото — смесица от виене на свят и клаустрофобия. Шахтата беше тясна, зле осветена и миришеше отвратително. Нямаше начин да разбере колко дълго слиза — дали са десет метра, или петдесет — но във всеки случай беше твърде високо за падане. А и стълбата беше хлъзгава.
Накрая стъпи на твърда земя и се вслуша в ударите на сърцето си. Намираше се в дъното на дълъг тъмен тунел, който му напомни за един стар филм на ужасите.
„Внимавай — каза си. — Нали не искаш да те убият тук? Не искаш дори да се загубиш.“
Бавно тръгна напред. Когато очите му се приспособиха към сумрака, ускори крачка — чувството за дълг надделя над страха. Трябваше да хване Соланж преди той да стигне до централата.
За щастие не трябваше да решава накъде да върви. Тунелът беше прав. Имаше по някоя галерия от всяка страна, но той бързо разбра, че всички те са задънени, така че просто не му се налагаше да взима решения.
Вече тичаше, шляпайки през локвички вода — боеше се, че може да е закъснял. Вдигаше обаче твърде много шум и изведнъж се сети, че ако Соланж го чуе, ще го убие…
За момент помисли, че става точно това, защото проехтя автоматичен откос. Франк замръзна, очаквайки болката, след това осъзна, че не е улучен. Или Соланж бе пропуснал, или беше стрелял по нещо друго.
Примигна в тъмнината. Можеше да чуе Соланж, а след още няколко крачки го видя. Беше с гръб към него и отваряше желязната врата към топлоцентралата. Катинарът, който беше разбил с куршумите, лежеше в краката му. До стената, опрян на една раничка, стърчеше автоматът. Франк чуваше как Соланж псува на френски, докато дърпа вратата.
Нямаше време за мислене. Ако Соланж се добереше до захранващата помпа, това щеше да е краят. Каквато й охрана да имаше извън централата, вътре в нея нямаше да са повече от един-двама работници — толкова бяха необходими за поддържането й в една смяна.
Нямаше какво да му мисли. Или той, или Соланж. Затича се с всички сила — де да беше толкова бърз, колкото в колежа, но знаеше, че вече не е. Между тях имаше двайсетина метра. Соланж чу стъпките му, обърна се и видя как Франк връхлита срещу него като таран.
„Твърде далече е — помисли си Франк. — Закъснях.“ Соланж грабна автомата. Отне му само секунда, по-малко от секунда, да напипа спусъка, да вдигне оръжието и да стреля…
Огнена болка. После Франк чу два изстрела и се стовари върху Соланж. Той изпусна автомата и тилът му се удари в бетона. Франк отстъпи, замахна с дясната си ръка и му изби поне три зъба. Удари го пак. После пак и пак — и накрая заби чело в носа му.
Гуруто вече не можеше да се държи на крака. Франк отново го удари в червената пихтия в центъра на това, което допреди малко беше било лице. Във въздуха плиснаха капчици кръв. След това Франк го хвана за косата, обърна го и блъсна лицето му в стената. Веднъж, два пъти, трети. Соланж се люлееше, сякаш се чудеше накъде да падне. Франк му помогна, като вложи цялата си сила в удара с ръба на дланта си в основата на черепа му. Чу се хрущене и Соланж се отпусна като парцалена кукла.
Франк вече чуваше полицията. Тичаха по тунела. На вратата се показаха двама работници от топлоцентралата. Той отстъпи една крачка и вдигна крак, за да забие тока си в гърдите на Соланж — и изведнъж разбра, че нещо не е наред. Чувстваше се много слаб и не можеше да диша. Гърдите му бяха мокри. От какво? Погледна надолу.
„Господи — помисли си. — Умирам…“
Епилог
Всъщност наистина почти умря от загуба на кръв.
Беше прострелян два пъти в гърдите и един от куршумите се бе отклонил, бе разкъсал кръвоносни съдове и меки тъкани и бе спрял на един сантиметър от гръбнака му. Почти цяла седмица лежа в интензивното отделение на Презвитерианската болница в Колумбия — дишаше през кислородна маска и го хранеха през тръба. След две операции лекарят най-после обяви, че е вън от опасност и ще живее. И го изпрати в отделна стая във ВИП-отделението.
Това беше и за добро, и за зло. За добро, защото стаята беше голяма, светла, добре обзаведена, с канапе до широките прозорци. Това би било чудесно за Ани, ако някога му позволяха посетители. Лошото беше, че в стаята нямаше телефон. Това бе странно, защото той знаеше, че неговата застрахователна компания никога няма да плати за подобна стая — поне не и през следващите милион години — и знаеше, че това е известно и на болницата. Освен това той не беше ВИП — освен може би за Ани.