Все пак… беше тук.
Попита доктора какво става, но той само му каза:
— Не се притеснявайте. Наречете го повишение.
— Добре — съгласи се Франк. — Но към повишението няма ли телефон?
— Е, все още не.
— А посетители?
— О, има, разбира се. Много скоро. Когато поукрепнете.
В началото това го устройваше, защото беше така замаян от болкоуспокояващите, че през повечето време не знаеше къде се намира.
След четири или пет дни обаче започна да осъзнава, че нещо не е наред. Може би щеше да опита да се измъкне с количката, ако една сутрин лекарят не бе отворил вратата и не бе казал:
— Имате посещение.
Франк се усмихна и се надигна на възглавниците. Усмивката му обаче угасна, когато видя, че това не е Ани. Беше някакъв полковник от Военновъздушните сили.
— Тейлър Фич — представи се полковникът и му подаде ръка.
— Добре дошли — отговори Франк сдържано. Стиснаха си ръцете и Франк попита:
— Какво има?
— Преди да започнем краткия ни разговор — каза полковникът, като извади лист хартия от дипломатическото си куфарче — надявам се, че ще подпишете това. Просто техническа подробност.
Подаде листа на Франк и с надежда извади писалка от джоба си.
Франк погледна листа. Беше съгласие за „неразпространяване на информация“.
— Без мен — каза той. — Благодаря.
Полковникът прибра споразумението в куфарчето си и въздъхна, но не много дълбоко.
— Е, нищо.
Франк вдигна рамене.
— Аз съм журналист. Плащат ми да пиша. А това е добра история.
Фич кимна.
— Да, това е страхотна история. Дума да няма. — След това се намръщи. — Не можете обаче да я публикувате.
Франк го изгледа злобно.
— Познаваме ли се?
Фич поклати глава.
— Не.
— Срещал съм обаче името ви.
Полковникът като че ли се почувства неудобно.
— Може би. Бях много активен бойскаут.
— Не мисля, че е оттам.
— Е, добре — каза Фич. — Това няма нищо общо. Аз…
Франк обърна глава към прозореца, намръщи се и каза:
— Беше в пътния лист.
— Кое?
— Името ви. — Помисли още малко и се сети. — Спомних си! Вие летяхте от Хамерфест с Ани и Глисън.
— С кого? — попита Фич.
— С Нийл Глисън.
— Не го познавам.
— Да де — отвърна му Франк и сдържа смеха си, от който гърдите щяха да го заболят. — Не мисля, че някой от нас наистина познава господин Глисън. Не мисля, че някой от нас в действителност иска да го познава. Той обаче беше ваш спътник. — Спря и се вгледа в посетителя си. — Трябваше да ви разгледам по-внимателно, но бях зает. Това наистина ли ви е униформата, или е просто костюм?
Фич се ухили.
— Аз съм от запаса.
— ЦРУ, нали?
— Нека ви покажа нещо — каза Фич, извади нещо като брошурка от куфарчето си и я подаде на Франк. — Отбелязал съм страницата.
Франк погледна корицата: „Федерален регистър“. Отвори я на отбелязаната тринадесета страница.
— Искате да прочета това?
— Просто за да имате представа — отвърна благо Фич. Под заглавие „Декларация за обявяване на извънредно положение“ бе публикувано писмо до Конгреса от Президента на Съединените щати.
Тъй като политиката и действията на правителството на Корейската народнодемократична република (КНДР) продължават да заплашват националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ, обявява се извънредно положение в съответствие със Закона за извънредното положение.
Франк го погледна.
— Е, и?
— Опитвам де да ви спестя някои неприятности.
— Откъде накъде?
— Преди да започнем, искам да разберете, че всички са ви много благодарни за това, което направихте. Сериозно го казвам.
— Благодаря.
— Трябва обаче да разберете също, че декларация от този вид дава на президента, а надолу по стълбичката на властта и на мен, специални правомощия.
— Като какви?
— В общи линии ни се позволява да правим това, което искаме. Когато става въпрос за неща, отнасящи се до Северна Корея, конституцията в голяма степен е суспендирана. Ако е необходимо — а ние сме тези, които определят дали това е така — можем да конфискуваме собственост, да пращаме войски в чужбина, да въведем военно положение. Цялата доктрина за хабеас корпус става невалидна, което означава, че можем да задържим всекиго, когато поискаме, колкото дълго си искаме — без да му предявяваме обвинения. — Спря и се огледа. — Харесва ли ви стаята?
— Да — каза Франк. — Бива я.
Фич се усмихна.
— Радвам се. Но това не е всичко. Ако трябва, можем да ограничим пътуванията, и ако е необходимо — да наложим цензура.
— Кои сте „вие“?
— Федералното правителство.