— И как ще ни помогне това? — попита Каралекис.
— Умрели са през 1918 година. Според текста — очевидно е какво ги е убило — симптомите са класически. Силна треска, цианоза, всичко останало… И от това, което пише тук — Фич почука по листа, — оттогава те са погребани във вечно замръзнала земя.
— Във вечно замръзнала земя?… — повтори Каралекис, сякаш тепърва осъзнаваше какво могат да означават тези думи. — И… какво мислят те?
Фич вдигна рамене.
— Не знаят. Никой не може да знае. Докато някоя експедиция не стигне там, няма начин да се каже. Но както изглежда, целият район около Копървик е претъпкан с бели мечки.
— И какво от това?
— Затова са ги погребали дълбоко — отвърна му Фич. — Замразени.
4.
Мурманск
23 март 1998
— Четвърто: арктическите очила — каза високият тромав мъж, изправил се в средата на стаята. Извади очила и ги завъртя около пръста си. — В никакъв случай не излизайте на слънчева светлина без тях, дори за минута.
Ани Адеър погледна с уплаха дългия списък на оборудването. Ако, както се очертаваше, всеки отделен компонент изискваше петнайсетминутна лекция, щяха да стоят в тази претъпкана и вмирисана каюта с часове.
Високият мъж се наведе, за да демонстрира процедурата за поставяне на защитни очила, като изви по странен начин главата си, за да закрепи стабилно гумените им накрайници. Когато се изправи, поставил черните очила, приличаше на огромно насекомо.
— Трябва да прилепнат плътно, като очила за подводно плуване — подчерта той отново. — Уплътнителите при слепоочията не трябва да пропускат никаква светлина.
Ани потисна прозявката си и погледна към доктор Киклайтър. Той очевидно бе нетърпелив и от всички признаци — раздразненото потропване с крак и пукането на кокалчетата на пръстите му — можеше да се разбере, че всеки момент ще избухне. Тя не можеше да позволи това. Търпението на доктор К към хората беше равно на нула. Той изобщо нямаше представа що е това професионално уважение. Сякаш не разбираше, че е по-добре да изтърпиш няколко часа скука, вместо да настроиш срещу себе си хората, от които зависиш.
Които в крайна сметка ти правят услуга.
За ледоразбивачите се прави заявка, обикновено няколко години предварително. Да се намери такъв, който да развява подходящото знаме, на подходящото място, в подходящото време и при това да е готов да приюти експедицията за Копървик, беше… е, да се иска твърде много. Все пак по някакъв начин всичко си дойде на мястото. Предложението за субсидия, което тя бе направила преди повече от година, внезапно бе одобрено. По някакъв начин бе намерено място на борда на „Рекс Мунди“ — стар ледоразбивач, даден под наем на Националната океанографска и атмосферна администрация (НОАА).
Как доктор К бе успял да организира това, бе просто смайващо, но тя нямаше намерение да гледа зъбите на харизан кон. Само един път го попита, но той пусна една загадъчна усмивка и каза:
— Знаеш ли, Ани, оказа се, че имаме високопоставени приятели.
Очевидно бе така, защото освен всичко друго, пътуването на Ани на „Рекс Мунди“ означаваше, че Снежковците — екипът от физици от НОАА, изучаващи снега и леда — ще трябва да се откажат от пет дни отпуска на брега в Осло.
Последното нещо, което им трябваше, беше търкане с физиците или с екипажа, който, от своя страна, представляваше друг проблем. Въпреки обещанията за щедри премии част от екипажа напусна кораба, след като разбра, че пътуването до Копървик включва и ексхумиране на трупове. Бяха им намерени заместници, но това не стана лесно. Имало моряшко суеверие, бяха й казали, за трупове на борда.
Мъжът с тъмните очила се увлече в подробности за силата на слънцето в Арктика. Ако беше сама, щеше да седи търпеливо цял ден, но една от задачите й като протеже бе да се грижи за наставника си. Доктор К можеше да бъде много агресивен и като видя, че темпото на потропването с крак се засилва, тя внезапно се намеси:
— Мисля, че ви разбрахме — каза с глас, който се надяваше, че звучи бодро и примирително — сякаш прекъсва телевизионно предаване заради реклами.
— Моля? — Снежкото не можеше да повярва, че си е позволила да го прекъсне.
— Аз… искам да кажа, че разбираме… че трябва да носим очилата винаги, когато излизаме навън.
Ани се опита да имитира прозявка с надеждата, че той ще си каже: