Ани го погледна и каза:
— Е, разликата е голяма.
Бе изненадана да види, че докторът се усмихва. Той бавно вдигна ръка и помаха. Вятърът разлюля подплатата на якето му.
— Е, това е — каза той неизвестно на кого и добави: — На добър път!
5.
Архангелск
23 март 1998
По средата на тричасовия полет от Москва до Мурманск самолетът — „Илюшин 86“ — започна да се тресе. Франк Дейли вдигна поглед от лаптопа си и през илюминатора видя, че са влезли в облак. Въздухът беше матов, почти непрозрачен, макар че можеше да види тъмното очертание на крилото.
Трептенето се засили, превърна се в силни вибрации, които ескалираха в тресене. Дейли затвори компютъра, прибра го в калъфката, сложи го в брезентовата раничка и я напъха в багажното отделение на седалката пред себе си. След това се облегна и си каза: „Грешката е моя. Ако паднем, то ще е защото си играх на «Участ» вместо да работя върху Испанската дама. Богът на въздуха не обича калпазаните и затова сега ме застига тази участ. Освен ако…“
Той не вярваше в Господ. Освен ако… при някои обстоятелства. Да те застигне ураган, на десет хиляди метра височина!
Самолетът се наклони, яростно се разтърси, подскочи и изскърца. „Никога не играй на «Участ» в самолет — каза си Дейли и здраво стисна облегалките на седалката. — За какво си мислех? Може пък да имам късмет?“ Несъзнателно почука с кокалчетата на свитите си пръсти по облегалката — три пъти, и след това го повтори. Това бе ритуалът, който спазваше, без да знае откъде идва. Поне досега обаче го предпазваше от черните котки, които пресичаха пътя му. Както и от счупени огледала.
Както и от катастрофирали самолети. Поне досега не беше пътувал с такъв.
Осъзна смисъла на този ритуал — съкратена форма на молитва — като последен остатък от ранното си католическо възпитание.
От седалката през пътеката едър мъж с рунтави мустаци нададе изненадващо женско „Ой!“, погледна Дейли с ужас и скри лицето си с ръце. Миг след това небето стана тъмно, шкафчетата за ръчен багаж над седалките се отвориха и започнаха да мигат предупредителни надписи: „Пушенето забранено!“, „Затегнете коланите!“. „Пригответе се да умрете!“ — помисли си Дейли. Количка с напитки се преобърна, някакъв мъж изкрещя и самолетът рязко пропадна, после подскочи, борейки се с турбуленцията.
Така продължи десетина минути и в пътническия отсек все по-отчетливо започна да се усеща миризмата на повръщано. Бутилки с водка и кутийки с бира и сода се търкаляха по пътеката и под седалките. От отворените шкафчета за ръчен багаж започнаха да падат чанти и куфари.
Най-сетне Полет 16, които летеше на изток, зави и пое на юг. От двете страни на пътеката хората плачеха. Един мъж в задната част на салона запя с всичка сила на език, който Дейли не можеше да разпознае. Миризмата на алкохол се съчета с тази на повръщано и се превърна в отвратителна смрад на гнилоч. След известно време стюардесите започнаха да въвеждат ред, да помагат на наранените, да прибират падналия багаж, да успокояват истеричните.
Нямаше никакво съобщение. Само кратък взрив от аплодисменти, когато половин час по-късно самолетът се друсна върху пистата, подскочи, отново се друсна и със силен вой се задействаха спирачните системи. През илюминаторите се виждаше как снегът се носи от вятъра край нисък сив терминал с надписи на кирилица.
— Къде сме? — попита Дейли, без да се обръща конкретно към никого.
Отговорът дойде от няколко седалки по-напред, където един червендалест австралиец изкрещя, заглушавайки плача на уплашено бебе:
— В Архангелск, приятелю. В тъпия, шибан Архангелск.
Дейли прекара цял изнервящ час в опити да открие нещо за следващия полет до Мурманск. Оказа се, че няма кой да му каже това. Представителката на Аерофлот прекара 10 минути на телефона само за да му съобщи, че всички писти в Мурманск са затворени.
— Има буря — обясни тя, сякаш Дейли не можеше и сам да се досети.
— И как да стигна до Мурманск? — попита той. — Много е важно да стигна до Мурманск.
Представителката написа телефоните и адресите на две туристически агенции в града — „Интурист“ и „Спутник“. Те можели да го посъветват за пътуване с влак и автобус.
Телефонът в чакалнята бе обграден от чакащи пътници, така че Дейли излезе да потърси такси. За негова изненада почти веднага откри едно — черен ЗИЛ с очукани калници и радиатор, който издухваше студен въздух върху коленете му. Малки снежинки се топяха по предното му стъкло.
— Говорите ли английски?
Шофьорът го погледна в огледалото.
— Разбира се. Говоря всичко.