В началото това носело печалба, но въглищата станали все по-скъпи за добиване. Това обаче не бил главният въпрос. Истинската цена бил самият архипелаг, който е стратегически разположен в северния край на Атлантическия океан и контролира входа в Баренцово море. Руснаците и англичаните, норвежците и датчаните — всички се стремели към нещо повече от въглищата в земята.
В крайна сметка спечелили норвежците, които продължили да разработват мини като тази в Копървик — практически недостъпно място, където се добиват вероятно най-скъпите въглища на света. Или поне са се добивали, докато въпросът за суверенитета не бил решен окончателно в полза на Норвегия, след което мината незабавно била закрита.
Сега, почти шестдесет години след тези събития, Ани и доктор К търсеха различен вид заровено съкровище — вирус толкова злокачествен и заразен, че можеше да служи като мярка за всички други. Той се намираше — или поне така се надяваха — на един метър дълбочина в замръзналата земя, скрит в дробовете на петимата норвежки миньори, умрели преди осемдесет години, задавени от собствената си слюнка. Според подробните записки на лютеранския свещеник, живял в Копървик по онова време, труповете на миньорите се намираха в най-западния ъгъл на гробището, точно зад параклиса.
Разбира се, екипът на НОАА трябваше да вземе проби от замръзналата земя преди да започне ексхумирането. Ако пластовете на леда покажеха, че е имало цикли на размразяване и замръзване, трябваше да се вземе решение дали изобщо да продължат. При положение, че вирусът на грипа се разпада толкова бързо след смъртта на носителя, би било безсмислено да се изравят мъртъвците, ако труповете са били подложени на разтопяване след 1918 година.
Което, ако се замисли човек, изглеждаше твърде вероятно.
Проклетият лед, помисли си Ани, гледайки към набраздения бял океан с надежда за ивичка чиста, черна вода. Нищо обаче не се виждаше. Само кристално синьо небе и белият като чаршаф лед. Цялата работа бе, че… това беше нейната рожба. Нищо чудно, че беше нетърпелива.
Тя бе тази, която, окуражена от доктор К, бе изследвала поселения в такива отдалечени места като Чили, Сибир и Тибет, търсейки това, което доктор К бе нарекъл „обещаващи жертви“.
Веднъж прочете за Шпицберген в някакъв стар брой на „Ню Йорк Таймс“. Статията бе за руските и норвежки претенции към архипелага Свалбард. Съвсем между другото там се споменаваха каменовъглените мини в района и как през 1918 година работещите там жестоко пострадали от Испанския грип. Не бе изненадана да научи за смъртта на миньорите. Това, което я изненада, бе, че те не са били закарани до родните им места, а са били погребани там, на място. Заинтригувана, тя се задълбочи в информацията и скоро научи повече, отколкото бе очаквала, за погребалната практика във вечно замръзналия Север.
Най-често мъртъвците от местното население били покривани с грамада от камъни. Копаенето в земята било невъзможно. Почвата била дълбоко замръзнала на няколко метра надолу. По-добре природата да си свърши работата, смятали те. В крайна сметка мечките винаги успявали да се справят с камъните — и с мъртъвците.
Минните компании обаче имали алтернатива и това бил динамитът. Пробивали дупки в замръзналата земя, натъпквали ги с експлозиви и взривявали гробове в земята на дълбочина около метър. Това било повече от достатъчно — нито топлината, нито мечките можели да стигнат дотам.
Поне така се надяваше Ани. С разрешението на доктор К тя бе писала до минната компания относно погребенията. Тази компания бе приключила дейността си след Втората световна война, но юридическата фирма, представляваща интересите й, я свърза с църквата, чийто свещеник беше служил в Копървик и Лонгиърбиен. В архивите на църквата бяха посочени имената на миньорите и роднините им, от чиито наследници бе поискано разрешение да се ексхумират предците им.
През цялото това време доктор К беше пасивен, но иначе я подкрепяше. Накрая, когато предварителната работа бе свършена, той подаде заявка за субсидия от името и на двамата. И тя бе отхвърлена.
Всички бяха съгласни, че предложението е обещаващо. Интересно. Заслужаващо интерес. И навременно — всички знаеха, че много скоро ще се появи голяма мутация на вируса на грипа. Това се случва на всеки тридесет години и светът го очакваше. Имаше и съгласие, че ако се съди по миналото, предстоящата промяна щеше да е към щам Н–1 — като Испанския грип. Никой не отричаше, че теорията на доктор К е многообещаваща и че проба от въпросния щам в Копървик би могла да даде ценни данни за връзката между силата на действие на мутацията и антигенната структура. Ако можеше да бъде намерен щамът от 1918 година, разбира се.