Ставаше дума за информация от два абзаца в „Рекорд“ — двуседмичен служебен бюлетин на НЗИ:
Дейли почука по бутона за бързо прехвърляне на абзаци, като преглеждаше бележките си на екрана. Представи си това, което ще напише, като серия от три части. Щеше да започне с около две хиляди думи — основни неща за вирусите на грипа и по-специално „Испанската дама“. После, във втората част, щеше да опише експедицията до Еджеоя. Щеше да я нарече „повторното погребение“. След това щеше да приключи с описание на работата на Киклайтър в НЗИ и теорията му за протеиновите обвивки.
Ако всичко станеше перфектно, би могъл да публикува материала в „Харпърс“ или в „Смитсониън“, а след това да използва публикуваната статия, за да получи договор за книга. Това беше основната му идея — да се развие от репортер на свободна практика в „Поуст“ и да стане писател. С други думи, да работи за себе си вместо за някого другиго.
Единственият проблем бе, че беше изпуснал кораба в Мурманск и сега щеше да изпусне и „Повторното погребение“. Което означаваше, че ще загуби усещането за лично присъствие, на което разчиташе, освен ако не намереше начин да разкаже всичко това през нечий чужд поглед.
Една възможност бе Ани Адеър. Или може би някой от екипажа. Или учените от НОАА. Те биха могли да говорят за студа, за машините и вечния лед, за ужасната самота, когато се намираш на остров в най-северната част на Норвежко море.
Би могло обаче да стане и по-добре — хайде да не се будалкаме. Много по-добре щеше да е, ако той самият присъства, когато разкопават гробовете. Дейли измърмори, наведе се и написа Първа част. След това започна да работи върху началото. След половин час имаше нещо, което му хареса:
(Шанхай) Наричат я „Испанската дама“, въпреки че тя е всичко друго, но не и това. Родена е в Китай, а не в Испания, никога не е била дама, а само убийца. За няколко месеца след пристигането си в Щатите е убила повече американци от загиналите през Първата световна война.
И само е започвала, тази мръсница.
Прочете с усмивка това, което бе написал, и си помисли: „Не е лошо. Добра закачка.“ Само че нямаше да му позволят да я използва. Нямаше да му позволят подобни думи. Така че задраска „тази мръсница“ и продължи да пише.
Доктор Лю Шин Ли, шеф на отдела за грип в Шанхайския институт за алергични и инфекциозни болести, каза, че „Испанският грип е една от най-страшните пандемии в световната история, тъй като е убил над тридесет милиона души по целия свят“.
Намръщи се и си помисли, че може би английският на Шин Ли не е бил чак толкова добър, както звучеше. И все пак… Той беше казал следното:
Скоростта, с която болестта е убивала, е била поразителна. В Уестпорт, Кънектикът, една жена играеща бридж, наддала за три купи и паднала върху картите. В Чикаго един мъж спрял такси и паднал мъртъв преди да успее да отвори вратата на колата. В Лондон вратар на футболен мач скочил да улови топката и бил мъртъв преди да падне на земята.
Според информацията всеки от тези хора се е намирал в добро здраве преди да умре. Милиони други обаче имали по-лош късмет, тъй като страдали от толкова разнообразни симптоми, сякаш били нападнати от десетина болести едновременно.
Един лекар в Ню Йорк е записал, че пациентите му са „сини като боровинки“ и храчат кръв. Редовно се срещала температура над 40 градуса, с кървене от носа и непрестанни пристъпи на повръщане и диария. Масово се съобщавало за генитална гангрена, както и за случаи на левкопения (нещо като обратна левкемия), внезапно ослепяване и пълно оглушаване.
Пациентите плачели и при най-малкото докосване и лекарите били озадачени от болестта, чиито симптоми поразително приличали на симптомите на толкова много и различни, но смъртоносни болести. В едно военно поделение стотици войници били лекувани от нещо, което лекарите смятали, че е газова атака с хлорин. Другаде ги оперирали от апандисит или ги лекували за пневмония, холера, дифтерия и тиф.
В крайна сметка повечето от починалите се задавяли от кашлицата си — смес от кръв и храчки, докато дробовете им придобивали структурата на „кървавочервено желе“.
Светлинката на батерията на компютъра замига и Дейли погледна часовника си. Минаваше седем и вече бе огладнял. Статията обаче вървеше добре, а и навън бе твърде студено. Продължи да пише.