— Това е нашата кола — отвърна Сузана.
Хари я погледна, след това погледна жена си и пак Сузана.
— Какво става тук?
За момент никой не проговори. След това от двора се чу стържене, сякаш някой забиваше пирони, а после трясък на метал.
Марта подскочи.
— Какво е това, по дяволите… — каза Хари.
— Караваната ни — отвърна Сузана. Опитваше се да говори успокоително. — Задната й врата все се отваря. Трябва да я смажем.
— Добре — каза Хари и тромаво направи една стъпка към масичката до Сузана.
— А, не — каза тя и вдигна браунинга към него.
Хари замръзна, по-точно се вледени. Жена му излезе пред него.
— Само го оставете. Той не…
— Марта… — почна Хари.
— Вземете каквото искате.
— Благодаря — каза Сузана. — Не е там работата.
Бергманови я погледнаха неразбиращо и тя насмалко да припадне. В същия момент външната врата се отвори и влезе Вон — носеше рязана пушка — небрежно, без да я насочва. Французина бе точно зад него, с пластмасовите белезници, които напоследък се използваха от полицията при масови арести. На входната врата застана Томи — нащрек.
— Сега, слушайте — каза Вон. — Ако направите това, което ви кажем, ще се махнем до десет минути. Честно.
Хари Бергман прегърна жена си и кимна. Не толкова защото бе съгласен, а защото бе твърде уплашен, за да каже нещо.
Французина с белезниците пристъпи зад тях с едно истинско „сил ву пле“, внимателно отмести ръката на Хари от раменете на жена му, изви ръцете му зад гърба и здраво ги стегна. После повтори същото и с нея.
— Добре — каза Вон и се обърна към Сузана. — Знаеш какво да правиш, нали?
Сузана кимна — съвсем лекичко — и загледа как извеждат Бергманови.
— Между другото, вчера говорих със сина ви — каза Вон. — Праща ви много поздрави.
Направо се чу как хлъцнаха.
Външната врата се тресна и се чу гласът на Бергман, уплашен като на малко кученце, което си пази постелката от някой ротвайлер:
— Какво правите? Къде ни водите?
После се чу гласът на Вон, нисък и безизразен:
— В караваната…
„Е, добре“ — помисли си Сузана, потръпна, после извади кърпичка от джоба си и избърса пистолета. След това го сложи в чекмеджето и изтри отпечатъците от пръстите си от него и от телефона. Още какво? Трябваше да изключи телевизора, след това лампите и да затвори външната врата. Всичко трябваше да изглежда сякаш…
Внезапно отвън долетя изплашен, почти кошмарен звук, като предсмъртно хлипане от неописуем ужас. След миг настана тишина. Разтреперана, Сузана изскочи от къщата, сякаш тласкана от силата на нечий чужд страх.
Пред вратата видя Томи — идваше иззад караваната. Бързаше, навел глава и с отворена уста.
— Какво стана?
Томи само поклати глава, седна зад волана и чак тогава каза:
— Не ходи там.
Защо пък да не ходи?
Зави зад ъгъла и видя мъжа — Бергман — на земята. Тялото му трепереше, сякаш бе включено към невидим, но много силен електрически проводник. На няколко метра встрани жена му лежеше по корем върху алеята, затисната от Французина — той я държеше с ръка за врата, а с коляно притискаше кръста й. За секунда очите на Сузана се срещнаха с очите на жената и сякаш нощта между тях потръпна. После Вон прекрачи все още гърчещото се тяло на съпруга й, наведе се над жена му и би инжекцията в рамото й, направо през тънката памучна рокля.
Очите на жената изведнъж се оцъклиха. Връзката между нея и Сузана — смесица от омраза и съжаление — прекъсна, след като десет кубика морфин влязоха в сърцето й. За няколко секунди тя се вдърви, а после омекна. Накрая напрежението напусна тялото й — тя бе мъртва.
На Сузана й трябваше известно време, за да разбере, че не диша. Накрая успя да си поеме дъх и почувства необходимост да обясни защо е тук.
— Чух някакъв звук…
Вон се изправи и кимна.
— Беше мъжът. Изкрейзи, като видя спринцовката.
Французина се покатери в караваната. Там имаше два 250-литрови варела, поставени до бяла метална маса. Подът бе покрит с черни полиетиленови торби. Отгоре светеха лампи и той ги изключи. След това скочи отново на земята и поклати глава:
— Не беше от спринцовката. От караваната беше. Като видя торбите, тогава се изплаши.
Вон вдигна рамене.
— Както и да е. Помогни ми да я качим.
Французина хвана тялото на жената под мишниците, а Вон — за краката. Докато я вдигаха, Вон погледна Сузана:
— Нали видя, че светлината угасна?
Сузана се изненада.
— Каква светлина?
— В очите й — отвърна Вон. — Нали се гледахте, докато й слагах инжекцията.
Сузана бавно кимна. Да, беше видяла. Очите станаха… като мътна вода.