Ако доктор К бе прав, щяха да им трябват три дни да изкопаят ковчезите, при положение че те се намираха на не повече от метър дълбочина…
Не можеше да си спомни кога е заспала, но сигурно бе заспала, защото внезапно се оказа, че вече е сутрин. Седеше на стола до койката с книга в скута — спомни си, че бе ставала през нощта. Коленете й бяха завити с одеяло, а над рамото й светеше лампа. Осветлението обаче бе съвсем ненужно, тъй като каютата бе изпълнена с дневна светлина. Тя се обърна към илюминатора и като видя небето, примигна и се изправи — чувстваше се като шестгодишно момиченце, което се е успало в Коледната сутрин. Взе бърз душ, като внимаваше да не намокри косата си, след това облече термичното бельо и се напъха в скиорския костюм. След малко вече бе на палубата и слагаше предпазни очила.
— Имаме проблеми, сънливке.
— Какви?
— Проблеми — повтори Брайън през рамо.
Бързаше към хеликоптера.
— С какво?
Физикът посочи към мостика. В първия момент Ани не разбра, но след това видя, че флагът на кораба е вдигнат и плющи на вятъра.
— Вятър! — изкрещя Брайън, размаха ръце като криле и продължи към хеликоптера.
Сърцето на Ани се сви. Не разбираше нищо от хеликоптери. Колко вятър бе прекалено много?
— Не се притеснявай — каза Марк и й подаде голяма чаша кафе. — Това е за теб.
— Благодаря.
— Ще стане по-добре. Няма да има влошаване.
— Сигурен ли си? — попита тя. Държеше чашата кафе с двете си ръце.
— Видях прогнозата.
— Но…
— Брайън се прави на много печен. Обича всички да си мислят, че той им вади кестените от огъня. Дори и когато няма никакъв огън.
— Значи вятърът…
— Не се притеснявай за вятъра.
След час вече бяха на леда — колона от яркочервени моторни шейни, които бръмчаха върху замръзналата земя и се насочваха директно към изгряващото слънце. Във всяка от шейните бяха по двама, но бръмченето бе толкова силно, че не можеха да си говорят. Ани нямаше нищо против. Това бе най-великият ден в живота й. Бяла мечка мина на около километър от тях, бяло върху бяло, в галоп. След това внезапно изчезна, като пушек от изгоряла кибритена клечка.
Нямаше какво да се види. Имаше твърде много неща да се видят.
По средата на пътя до Копървик хеликоптерът на кораба бавно прелетя над тях, перките му разцепваха небето. Ани махна с ръка и за момент й се стори, че хеликоптерът отговаря, разклащайки се по пътя си към изоставеното поселище.
Малко след това се озоваха в поле от шахти, дупки и ями, в които лесно можеха да пропаднат. По указания на Марк се върнаха на запад и направиха дълъг полукръг на север в опит да избегнат шахтите.
Най-сетне, почти два часа след като бяха слезли от кораба, стигнаха в Копървик.
Както бе очаквала, това беше призрачен лагер. Нямаше какво да се гледа. Тъмносива дървена църква без прозорци, няколко бараки и купчина варели за бензин. Всичко това водеше към входа на мината в безформения бял хълм по един замръзнал коловоз.
Ани бе изумена от празнотата на лагера, след като вече знаеше какви тайни крие той. Изправи се, огледа се и се изненада, като видя, че хеликоптерът на Брайън е кацнал на леда и чака да бъде разтоварен.
— Да тръгваме — каза тя на Снежковците и посочи хеликоптера. — Чака ни доста работа.
Гробището бе зад църквата. Тя тръгна натам и почти се сблъска с доктор К, който идваше от другата страна.
— Извинете! — каза Ани с нервен смях. — Просто исках…
Изразът му я закова на място и за известно време тя дори не бе сигурна, че той я е познал.
— Ани! — каза той и посегна да я хване за ръката.
Беше толкова невероятно нещастен, че това я уплаши и тя се отдръпна.
— Какво има? — попита Ани, но всъщност не искаше да разбере.
Доктор К отвори уста, след това се извърна настрани.
— Случило се е нещо ужасно.
Стомахът на Ани се сви.
— Какво?
Доктор К погледна гробището, след това кимна към църквата.
Ани се обърна. Чак сега видя, че тъмносивата дървена стена е изцапана с бяла боя.
„Графити? На тази географска ширина?“
Примигна и отстъпи няколко крачки, за да види стената по-добре. Грубите ивици бяла боя бяха някакво изображение — примитивна рисунка, която й напомни „Герника“ на Пикасо.