Освен може би администраторът в хотел „Аврора“ — блед старец, който настояваше да му занесе куфарите в стаята. Там Франк разопакова багажа и след като изпита удоволствието от дълъг горещ душ, се върна във фоайето.
Според графика, който му бе дала Ани Адеър, „Рекс“ трябваше да се върне от Копървик най-рано в събота. Това означаваше, че има два свободни дни, но след всичко, което се бе случило, му се стори, че си струва да провери движението на кораба. Франк попита на рецепцията къде се намира администрацията на пристанището и старецът му даде тънка брошурка с карта на задната корица.
— Ето, тук е — каза, като начерта линия от „Вие сте тук“ до една ъглова сграда близо до пристанището.
Беше около пет градуса над нулата и слънцето се скриваше зад хоризонта. Въздухът беше влажен, а от запад духаше остър вятър с мирис на море. Въпреки че „Аврора“ бе само на десет минути от пристанището, Франк премръзна, докато стигне дотам.
Изненада се. Пристанището беше по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. Един огромен кулокран трещеше, докато разтоварваше контейнери от някакъв хърватски кораб. Покрай кея бяха наредени складове, а траулерите се поклащаха във водата пред тях. Десетки чайки крещяха в тежкия въздух. Една жена с гумирани дрехи измиваше с мощна водна струя остатъците от риба в морето.
Пред сградата на администрацията метален лист — досущ табела с ресторантско меню — се клатеше от вятъра. На него бе изписано разписанието за деня — имената на корабите и тяхната националност и направление. Франк разсеяно го разгледа — „Анна-Лиза“, „Горан Ковачич“, „Стелла Норске“. Изобщо не очакваше да види името на „Рекс Мунди“, тъй като това бе разписанието за днешния ден. Ето го обаче:
Пристигане 12.50 кораб „Клара“ Хамерфест
Пристигане 02.40 кораб „Рекс Мунди“ Мурманск
Погледна часовника си. Беше почти 1.30. Ако нямаше някаква грешка, „Рекс“ вървеше с два дни пред разписанието си и щеше да пристигне след около час и половина. Той влезе в офиса на пристанищната администрация, за да попита дали разписанието е точно и ако е така — къде ще акостира корабът.
Очакваше да види някакъв смачкан старец с очила, но администраторът се оказа млад човек с дълга черна коса, вързана на опашка, и очи с ориенталски отблясък. Седеше пред очукан монитор, с крака, вдигнати на бюрото, и четеше „Ролинг Стоун“. Меката светлина подчертаваше русите ивици в косата му.
— Интересува ме разписанието — каза Франк.
Младежът го погледна.
— Моля?
— Според разписанието „Рекс Мунди“…
Младежът погледна монитора и кимна.
— Да, ледоразбивачът. Лоцманът вече се качи на него.
— Значи няма грешка…
Конската опашка се люшна.
— Ще пристане на кей „С“ до час. От моята врата надясно и направо до края.
Франк не можеше да повярва. Можеше да ги изпусне отново! Какво правеха, по дяволите? Какво? Как можеха да не му съобщят, че разписанието пак е променено? А ако не беше дошъл в Хамерфест? Ако беше останал в Архангелск или в Мурманск? Какви игрички си играеха с него?
Лично той беше много старателен в това да информира хората точно. Беше дал на фондацията номерата на телефона и факса си, времето на пристигане и заминаване — абсолютно всичко, което можеха да поискат. След това се беше погрижил те да изпратят тази информация на кораба и изпрати копие от всичко в офиса на Киклайтър в НЗИ. Така че нямаше начин да не знаят къде се намира или как да се свържат с него.
А сега се опитваха да го изхвърлят, да се отнесат с него като със стажант-репортер. „Трябва да се разкарам“ — помисли си Франк, след като тръшна вратата на пристанищния офис. Само че… не можеше. Не биваше.
Всъщност грешката бе негова. Трябваше да си държи устата затворена, а не да говори за предстоящия материал. Каза на всички (и по-специално на директора на фондацията Флечър Харисън Коу) колко интересно е всичко това. Колко е важно. Колко вълнуващо. И сега фондацията очакваше серия от три статии, които да бъдат препечатани във „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и Бог знае още къде. В момента Коу вероятно бе събрал отговорните редактори на обяд в „Сенчъри“ или „Космос Клъб“ и им разказваше какъв страхотен материал ще се получи (и между другото, какъв изключителен репортер е Франк Дейли). Така че, ако сега се върнеше във Вашингтон и носеше в чантата си само пластмасова бъркачка за чай от „Аерофлот“ и пощенска картичка от „Черноморская“, всички щяха да се разочароват.
От него.