Всъщност нямаше да им пука чия е вината.
Затова изведнъж му се стори изключително важно да е на кея, когато дойде „Рекс“. Трябваха му снимки. Ако не можеше да получи снимки на разкопаването в Еджеоя, поне трябваше да направи някакви снимки на Киклайтър и Адеър, които слизат по стълбичката на кораба, и на разтоварването на труповете.
Върна се в хотела и се затича по стълбите до стаята си на първия етаж. Извади куфара от гардероба, хвърли го върху леглото, измъкна „Никон“-а, който бе купил преди месец, и сложи нова лента. Трябваше да има нова лента, защото другите снимки, които бе направил през последните седмици, бяха ненужни — изгледи от Шанхай и така нататък. Единствените, които бе сигурен, че ще използва, бяха снимките на Шин Ли — как се разхожда из кабинета си, с облаци цигарен дим около главата.
Когато си помисли за снимките, които бе изпуснал, почти му прилоша: „Рекс Мунди“, пори вълните край Сторфиорден, палубата му лъщи от лед; Адеър стои край разкопаните гробове прекрасна…
Не, не беше добре.
Адеър стои до разкопаните гробове и изглежда интелигентна. И Киклайтър. И Копървик. Снимки на хеликоптера. Какво още? Бели мечки…
Трябваше да се задоволи с това, което можеше да снима тук, но каквото и да бе то, трябваше да има поне една снимка на труповете и как ги стоварват от кораба. Вероятно щяха да използват кран и да ги свалят в палети. След това сигурно щяха да ги натоварят на военен самолет и да ги закарат във военновъздушната база в Тромсьо, та някой С–131 да ги транспортира до Щатите. При липсата на снимки от Копървик, това бе снимката, която му трябваше.
Първо обаче трябваше да запази самообладание. Нямаше никакъв смисъл да се кара с Киклайтър и освен това беше похарчил прекалено много пари през последния месец, за да си позволи сега това, което — трябваше да го признае — бе постоянната му склонност да прави напук.
Затова си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и затича по стълбите към фоайето, а след това и на улицата. Минута по-късно подмина кей „В“ и след като зави, го видя — „Рекс Мунди“ влизаше в пристанището, теглен от един широк влекач.
Франк се изненада. Името на кораба можеше и да означава „Крал на света“, но това бе най-грозният кораб, който бе виждал. Носът му бе черен и покрит с ръжда, надстройката по средата му изглеждаше като евтин мотел, завинтен за палубата.
Ледоразбивачът стигна до кея и Франк започна да снима как екипажът хвърля въжетата — бяха дебели колкото ръката му. Беше прекрасна гледка — точните движения на моряците, въжетата, разгъващи се в къдрави спирали…
— Kvor tror du duskah?
Гласът го изненада — както и ръката на рамото му. Той се отдръпна, дори отскочи.
Бяха двама — в зеленикави униформи и с червени ленти на ръкавите. И намръщени.
— Er du Engelsk?
Франк кимна.
— Почти позна. Американец съм.
Първият пазач го изгледа за миг, след това пристъпи напред и каза по начин, който показваше, че изобщо не съжалява:
— Съжалявам… не можете да снимате.
— Така ли? — попита Франк. Приличаха на военни полицаи: тъпи, руси, яки и късо подстригани. И носеха пистолети. — И защо не?
Полицаят се намръщи и вдигна показалец като някой стар даскал.
— Трябва да опразним…
— Кея? — предположи Франк.
— Да — каза полицаят. — За цивилни лица. Забранено е.
— Трябва да се срещна с един човек — каза Франк. — Освен това не съм обикновено цивилно лице. Аз съм журналист.
Полицаите си казаха нещо на норвежки, след това първият заяви:
— Изчакайте. — И тръгна към спрелия наблизо джип.
— Аз съм Дейли! — извика Франк. — Франк Дейли. Кажете им, че съм с Киклайтър. Доктор Киклайтър.
Приближи се едно беемве, следвано от голям мерцедес, на чийто калник имаше малко американско флагче. И двете коли бяха с тъмни стъкла. Изглеждаха съвсем не на място сред мотокарите, крановете и камионите по кея.
— Кои са тези? — попита Дейли.
— Съжалявам — каза полицаят. — До кей „С“ няма достъп.
Защо да му се възразява? Нямаше никакъв смисъл. Човекът просто си вършеше работата. Най-обикновен военен.
Което, след като Франк се замисли, го накара да се запита — какво прави военен на кейовете, които са гражданска собственост, и какво общо има това с „Рекс“? И какво правеше тук кола от посолството?
— Вижте — каза той умолително. — Кажете им: „Дейли“. Става ли? Просто им кажете името ми.
Все едно че го каза на въздуха. Ако успееше да види Киклайтър или Адеър, може би те щяха да се намесят.
— Нямате работа тук — каза полицаят.
„Всеки миг трябва да се покажат“ — помисли си Франк. Въжетата вече бяха завързани за гигантските кнехтове на кея и подвижната стълба се движеше към кораба, опитвайки се да се намести на точното място. Все някой трябваше да слезе по нея.