А може би не. Внезапно вратите на колите се отвориха и оттам слязоха няколко мъже. Беше като хореографска постановка — сякаш го бяха репетирали. Впечатлението се засилваше от външния им вид.
Всичките бяха с тъмни костюми и шлифери.
Дори не трябваше да гледа краката им, за да разбере, че обувките им са лъснати — беше повече от ясно. Всичко това бе леко злокобно, но и малко комично. Да се появят така внезапно, посред бял ден — кой ходи облечен така? Още повече на доковете, че и в Норвегия! На Уолстрийт — да. Но тук? В Хамерфест? Без да има погребение? Не беше за вярване. Дейли ги гледаше как се качват на кораба — в плътна група, без изобщо да говорят.
— Господине — каза му полицаят, — не може да останете тук.
Франк кимна, но не помръдна.
— Да, но… Какво става? Кои са тези?
Полицаят само поклати глава. Колегата му нервирано каза нещо на норвежки. Франк беше почти сигурен, че може да го преведе: „Разкарай тоя идиот оттук“.
— Трябва да напуснете.
— Нещастен случай ли има?
Тази идея не му бе хрумнала досега и изведнъж нещо го прободе в гърдите. Да не би нещо да се бе случило на Адеър?
„О не! Имам си достатъчно проблеми.“
След това я видя — по-скоро видя дребна фигурка с руси коси, заклещена между двама от костюмираните — слизаха по стълбата. Киклайтър бе зад нея — бялата му коса и червеното му яке бяха в рязък контраст с официалните костюми.
Ани говореше през рамото си с някакъв висок и слаб американец. Изглеждаха като герои от телевизионен сериал за Хаваите. Зад нея Киклайтър се спъваше по стълбите — мъжете от двете му страни като че ли го крепяха.
Мъжът, който приличаше на актьор от хавайски сериал, му се стори познат. Имаше самоувереността на човек, свикнал да прекосява полицейски заграждения. Висок и слаб, с червеникави коси. Франк можеше да се закълне, че го е виждал — но къде?
Вече бяха слезли по стълбата и вървяха към колите.
— Ани! Ей!
Тя явно не го чу и той тръгна към нея, но единият полицай го блъсна в гърдите.
— Назад!
— Ани!…
Този път тя го чу, обърна се и очите й се разшириха. „Франк“ — той видя как името се очертава на устните й, докато високият американец отваряше задната врата на мерцедеса и с една ръка на рамото й, а друга зад врата й, я набута в колата, сякаш е арестувана. След това заобиколи мерцедеса, като отвори другата врата и преди да се качи, за миг погледна към Франк. И в този момент Франк го позна.
Глисън! Какво правеше Глисън тук, по дяволите?
Колите рязко потеглиха. Франк видя лицето на Ани през задното стъкло. Не успя да разбере израза му. Тревога? Недоумение? Молба?
Не можеше да повярва. Летял бе до Ада и обратно, а сега никой не искаше да говори с него. Похарчил бе почти четири хиляди долара за самолетни билети и хотели и…
„Господи! Те заминаха! С Глисън!“
Докато се връщаше към хотела, беше твърде ядосан, за да обръща внимание на студа, чайките и ярката светлина. Спря на рецепцията и попита:
— Имате ли списък на хотелите в града?
Администраторът го погледна изненадано.
— Не ви ли харесва стаята?
Франк прехапа устни. Старецът изглеждаше искрено огорчен.
— Не, не. Стаята е чудесна. Просто търся един приятел.
Облекчената усмивка на администратора, напомни на Франк за „Пинокио“. „Джепето — помисли си той. — Аз говоря с Джепето.“
— В туристическата агенция трябва да имат — каза благо старецът.
Франк прекара следващия час и половина на телефона. Нито Киклайтър, нито Адеър бяха регистрирани в хотел или частна квартира в Хамерфест.
Той се обади във Вашингтон на Националната научна фондация и НЗИ. И оттам не можаха да му кажат къде е отседнал Киклайтър.
— Не мисля, че е в хотел — каза му един колега. — Мисля че е в палатка на Шпицберген или някъде там.
Вече отчаян, Франк си спомни, че Адеър му бе споменала, че ледоразбивачът е бил нает от НОАА. Обади се за пети път този следобед във Вашингтон (на кого му пука за парите? И без това вече бе разорен) и успя да пробие през бюрокрацията и да намери един човек, който бе говорил с някакъв физик — казвал се Марк — същия следобед.
— Те са в Скандия. Или може би Сандия. Нещо подобно.
Оказа се, че е хотел „Скандия“, и докато пътуваше с такси натам, Франк осъзна няколко неща. Първо, че Ани е уплашена. Това поне бе очевидно от външния й вид. Второ, че нещо става, нещо важно — иначе нямаше да се върнат. И кеят нямаше да бъде затворен. И Нийл Глисън нямаше да е в Хамерфест и да я натика на задната седалка на колата.