Франк бе срещал Глисън три-четири пъти пред двете години, когато работеше по теми, свързани с националната сигурност. Глисън не беше източник, никога не беше бил източник и никога нямаше да бъде източник. Напротив — единствения път, когато Глисън му бе казал нещо, то бе лъжа и практически можеше да му коства работата. Което означаваше, че Глисън е лайно, и при това не какво де е лайно, а такова, което най-вероятно не разбира нищо от епидемиология.
Това от което разбираше Нийл Глисън, бе тероризмът. Доколкото Франк си спомняше, той бе някакъв вид връзка. Имаше офис на Бъзардс Пойнт, в една от малките сгради с камери по корнизите: ФБР/ЦРУ — нещо подобно. Щеше да го провери, когато се върне, но в момента това, че Глисън бе тук, го накара да се почувства по-добре. Защото Глисън не ходеше никъде, където нямаше неприятности — неприятностите означават новини.
В „Скандия“ му трябваше буквално минута, за да открие двама от хората на НОАА — бяха в бара на хотела, ядяха херинга и пиеха бира. Беше почти откровен с тях — каза им кой е и какво прави тук. В знак на дружелюбие им поръча по едно и разказа историята си, като описа в подробности всичко, което е преживял, само за да му вържат тенекия, и то не един, а два пъти. „Така, че какво става все пак?“
Физиците се спогледаха и после единият — Марк — каза:
— Бихме искали да ви помогнем, но…
— Ще си имаме неприятности.
— Деликатно е — обясни Марк.
Франк превъртя думата в устата си, сякаш я опитваше, и повтори:
— Деликатно…
— Да. — Учените се спогледаха и кимнаха. Това беше точната дума.
— Не трябва да говорим за това — каза Брайън.
— Нещо като „лекарска тайна“ — добави Марк.
Франк кимна разбиращо.
— Е, сигурно затова и ФБР е тук. Нали те са по деликатните неща. С Нийл се познаваме отдавна.
— Кой е Нийл? — попита Брайън.
— Глисън — отговори Франк. — Човекът с тъмните очила.
— Значи той е от ФБР, така ли?
— Да — каза Франк. — Не ви ли каза?
Марк поклати глава.
— Той всъщност не се представи. Останах с впечатлението, че са от посолството.
— Е, ФБР обикновено действа така — каза Франк.
Целта му беше да ги замае, като продължава да поръчва нови питиета, докато разговорът стигне до Копървик. Щеше да го направи, та дори и да му се наложеше да прекара тук цяла нощ. Затова безсрамно ръсеше имена и клюки.
— В „Сейнт Олбанс“ му викаха Господа.
— На кого? — попита Брайън.
— На тоя бе — отвърна Марк. — На нашия човек.
— А какво е „Сейнт Олбанс“? — попита Брайън и допи халбата си.
— Едно начално училище — каза Франк. — Искаш ли още една бира?
— Не…
— Келнер!
Франк попита Марк как е постъпил в НОАА и внимателно изслуша пространния отговор, включващ приятелка, която изучавала океанография и стажувала в залива Глетчер. След това говориха за глобалното затопляне, за ледения шелф на Рос, който очевидно се топял със застрашителна скорост. Към девет часа вече знаеше, че Брайън има бавноразвиващ се брат, а към десет часа — че Марк има две похвални грамоти — една от колежа и една от не знам какви си проучвания.
— Поне не хвана сифилис — каза Брайън завалено.
Слушането е изкуство, а в това отношение Франк беше гений. Хората му казваха много неща, защото той беше изключително симпатичен — каквото и да кажеха, той разбираше. Получаваше и текста, и подтекста.
— Та значи на какво приличал Копървик?
Марк се изхили. Той, за разлика от Брайън, издържаше на пиене.
— Нямам предвид поверителните неща — каза Франк. — Имам предвид самия Копървик. Как изглежда?
Брайън се намръщи, сякаш го боляха зъбите.
— Ами… сняг. Много сняг.
— Сериозно?
— Да бе!
— Значи — започна Франк, след това спря за малко и продължи: — Значи отидохте там, имаше много сняг и… — Не знаеше какво точно да попита. — И какво?
Брайън го изгледа през халбата си.
— Много си настойчив.
— Така си е — съгласи се Франк.
— Ами — бавно почна Брайън, — настойчивостта е полезно качество и заслужава да бъде възнаградено.
— Радвам се, че мислиш така — каза Франк.
— Ще ти кажа какво намерихме — заяви Брайън и опря лакти на масата, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Марк. — Намерихме…
— Брайън! — каза Марк.
— Един голям, ама много голям… бял… кон.
— Господи! — викна Марк и се изправи.
— Какво? — попита Франк.
Не изпускаше Брайън от очи.
— Кон — повтори Брайън.
— Трябва да тръгваме — заяви Марк и хвана приятеля си за лакътя. — Утре трябва да ставаме в шест.
— Аз не трябва да ставам в шест — възрази пиянски Брайън.