Тя се засмя и го стисна за ръката.
— Наистина — продължи той. — Перфектна си.
Тя пак се засмя.
— Благодаря. Но знаеш ли какво? Имаш неприятности. Той видя разходите ти.
— Ох!
Дженифър ръководеше ежедневния бизнес на фондацията. Имаше грижата стипендиантите й да получават парите си, където и да се намират, както и бюлетинът да излиза навреме — шест пъти годишно. Отговаряше на молбите за субсидии и играеше ролята на домакиня на годишните срещи на випускниците на фондацията.
Влязоха в ресторанта — тиха глъчка — и тръгнаха между масите. Флечър Харисън Коу се надигна и подаде ръка на Франк.
— Добре дошъл!
— Извинявам се, че закъснях. Не можах да намеря къде да паркирам.
— Заради федералните чиновници е — каза Коу и се тръшна на стола си. — Плъзнали са навсякъде. — После извади писалка от джоба на ризата си и започна да попълва заявка за обяд. — Какво ще си вземете?
Франк отвори менюто и му хвърли бегъл поглед. Пържолата вероятно бе ужасна, както и другите месни блюда.
— Миш-маш. — И се усмихна на Коу (прекрасно знаеше, че е вегетарианец).
— Чудесно — каза Коу и записа. — Не знаех, че си вегетарианец, Франк.
— Аз също — скептично каза Дженифър.
Франк сви рамене.
— Просто се опитвам да намаля месото.
— Е, така се почва — отбеляза Коу. — Без да ставаш съвсем тревопасно. — Засмя се на глупавата си шега, повика възрастния келнер и му подаде листа.
Последва лек светски разговор, по време на който Франк разказа забавни истории — за страховития полет до Мурманск, за хотела на „Черноморская“ и за „призраците“, заседнали в асансьора. Коу отговори със собствени истории — припомни си времето, когато бил посланик, и по-късно — коментатор за „Таймс“ („онзи в Лондон“). Пристигнаха платата със зеленчуци, последвани от пържола за Дженифър — тя я атакува като вълчица. Изминаха двайсетина минути и Франк с изненада усети, че компанията му е приятна. Разказа една забавна история за змия, измъкнала се от кухнята в някакъв шанхайски ресторант, а Коу му отвърна с дълъг разказ за някакво развалено яйце, което му сервирали в Катар.
Дженифър се изкикоти и Коу с доволна усмивка се облегна на стола си.
— И така… Кога ще можем да видим твоите възхитителни статии?
— Да. Кога? — повтори Дженифър.
Мълчанието бе заредено с толкова напрежение, че сякаш измина цял час. Франк сгъна салфетката си необичайно старателно, изкашля се и се наведе напред. След това пое дълбоко дъх и каза:
— Ами…
Коу се намръщи, а Дженифър лукаво се ококори.
— Готова ли е? — попита Коу. — Първата?
Франк го изгледа и после каза:
— Не.
— Боже мой! — Коу потърка брадичката си.
— Имаше някои проблеми… — започна Франк.
Шефът на фондацията гледаше разсеяно встрани. След няколко секунди погледна Дженифър, после отново се обърна към Франк.
— Е, ако ускориш малко…
— Мисля, че трябва да ги задържим — каза Франк и Коу се намръщи още повече.
Коу повика келнера.
— Кафе, Франклин. За мен без кофеин. За госпожица Хартуиг капучино. Франк?
— Еспресо.
Когато келнерът се отдалечи, Коу отново се обърна към Франк.
— Това е… доста обезпокоително.
Франк направи гримаса.
— Знам.
— Бяхме решили да използваме първата част като водещ материал в майския брой. Сега… сега вероятно ще трябва да търсим нещо друго.
Франк се помъчи да изобрази нещо, което трябваше да мине за съчувствие.
— Какво друго имаме, Дженифър?
Тя се замисли.
— Слаба работа. Имаме материала на Маркуард за талибаните. Само че, доколкото знам, няма никакви снимки и освен това е поостарял. Имаме и статията на Корона за проблемите в източен Лос Анджелис. Доста е добра, но…
— Това, което ме притеснява — прекъсна я Коу, — е че ти загуби твърде много време за тези статии. Колко беше? Месец? Месец и половина?
— Два — отвърна Франк. — Почти два.
— Такива неща се случват, но ти похарчи цяло състояние.
— Знам.
— Е, и?
И докато пиеха кафето, Франк им обясни как е пропуснал кораба от Мурманск до Копървик, а след това им разказа как са свалили Киклайтър и Адеър в Хамерфест.
— Така че имам много добро начало за грипа, но нямам нищо за това, какво са открили те.
Коу отпи последната мъничка глътчица от кафето си и поклати глава.
— Според мен те най-малкото ти дължат обяснение. Какво ти казаха?
— Казват, че „не са на работните си места“.
— Значи…
— Няма обаче да се измъкнат. Ако трябва, ще денувам и нощувам пред вратата на Киклайтър.
— Всичко това е много хубаво, разбира се, но… не съм сигурен, че това е най-добрият начин да използваш времето си. — Коу се наведе напред, сякаш за да сподели някаква съкровена тайна. — Проблемът е, че аз в известен смисъл съм поклонник…