— Какво пък е това? — попита Дженифър.
— Оръжия за масово унищожение.
Коу пребледня.
— Искаш да кажеш нещо като… атомни бомби?
Франк кимна.
— Да, но не само това. Има и химически, и биологически оръжия.
— И този човек е бил в Хамерфест? — попита Коу.
— Да. На кея. Качи се на кораба. И после напъха Киклайтър и Адеър в колата.
— Интересно — каза Коу. — Само че… не обичам да хвърлям добри пари за лоши неща.
Франк кимна. Какво друго можеше да направи?
— Все пак — каза Коу, — ако мислиш, че можем да имаме първата част до…
— До два дни. Най-много три.
Коу извади часовника от джоба на жилетката си, погледна го и стана.
— Е, да тръгваме.
Във фоайето Коу облече палтото си от камилска вълна и внимателно загърна плюшено шалче около врата си. Дженифър нервно говореше по мъничкия си клетъчен телефон.
Коу вдигна глава и погледна Франк.
— Знаеш ли, колкото повече си мисля за това…
— Да?
Мека усмивка.
— Мисля си, че една част ще е достатъчна. Не ти трябват всички тези шушу-мушу за Арктика.
— Но…
— Става въпрос да се намалят загубите. Не мислиш ли?
— Мисля, че намесата на Глисън…
— Е, това е другата страна на въпроса, нали? — Коу си сложи фините кожени ръкавици.
— Какво искаш да кажеш?
Коу се направи на обиден.
— Ако искаш да се занимаваш с това, трябва да почнеш журналистическо разследване.
— Толкова ли са зле нещата?
— Времената се променят и ние трябва да се променяме с тях. — Коу въздъхна, намръщи се за миг, после плесна с ръце. — Чао.
И тръгна с Дженифър, която подтичваше зад гърба му, към очакващата ги лимузина.
— Чудесен ден, нали, сър?
Франк се поколеба какво да каже. Накрая каза истината:
— Пак ми го начукаха.
Портиерът се ухили.
— Да, сър! Винаги ни го начукват.
След Русия и Норвегия вашингтонският апартамент на Франк изглеждаше като дворец. Той се намираше на Миндууд Плейс — в Адамс-Морган, квартал за бедни и богати, бели, черни, кафяви, описан в пътеводителите като „живописен“, което означаваше, че има доста етнически ресторанти, закътани барове и практически никакво място за паркиране.
Дори и през деня улиците бяха пълни с млади професионалисти, по тротоарите се разхождаха късо подстригани бледи тийнейджъри, а групички салвадорци се събираха по трима-четирима, за да пийнат или да направят сделка.
Самият апартамент бе наистина внушителен — Франк го беше наел доста време преди кварталът да стане моден. Имаше огромни прозорци, стените бяха облицовани с фасадни тухли, а стереосистемата му за 2 000 долара бе крадена на два пъти (нито веднъж обаче през последните три години). Стаите бяха огромни, а в началото бяха и стилно обзаведени. Сега изглеждаха почти празни — резултат от това, че очарователната Алис Холкомб се бе изнесла с цялата мебелировка. (Това беше станало преди половин година и всичко, което каза Франк, бе: „Е, добре де…“)
Той сложи чайника на газовия котлон, след това вдигна телефона и провери секретаря. Нямаше нищо важно — във всеки случай нищо от Киклайтър или Адеър. Покана за вечеря. Покана за игра на покер. Обаждания от приятели, които „просто се обаждат“, както и обаждания от източници и вероятни източници, включително един, който твърдеше, че е разкрил убийството на Кенеди и „даже нещо повече!“ Последното обаждане бе напомняне, че трябва да участва във футболен мач на закрито, в понеделник в девет вечерта.
Франк си отмери две лъжички кафе в хартиения филтър, след това, докато чакаше чайника да заври, започна да преглежда пощата си.
Нямаше много неща: списания за научни изследвания, „Икономист“, сметка от „Виза“, банково извлечение от „Кресстар“ и купчина боклуци, които не си струваха хартията.
Когато чайникът засвистя, той поля смляното кафе и изчака водата да се изцеди пред филтъра, след това си наля още и почака още малко. Цялата работа беше, че е попаднал на голяма история. Беше абсолютно сигурен. Дори и да не можеше точно да каже каква е историята, тя съществуваше и в това нямаше никаква грешка. Можеше да я види, макар и неясно. Беше като черна дупка, която се проявява чрез поведението на субектите, които са въвлечени в нея — субекти, които изчезват.
Субекти като Киклайтър и Адеър.
Седна на дървената маса, която използваше за бюро, и написа официално писмо на бланка на „Вашингтон Поуст“ до ФБР, ЦРУ, Националния здравен институт, Центъра за контрол върху заразните болести, Националната картографска и топографска агенция, Министерството на отбраната и Държавния департамент. Всяко от писмата бе адресирано лично до директора по информацията на съответното учреждение и всяко започваше със следните думи: