Уважаеми г-н…………
Това е запитване съгласно Закона за свобода на информацията.
Пиша Ви, за да поискам всякаква информация или документи, с които бихте могли да разполагате, относно експедицията на доктор Бентън Киклайтър и Ан Адеър, които наскоро отплуваха от руския град Мурманск към архипелага Свалбард на борда на норвежкия ледоразбивач „Рекс Мунди“. Доколкото зная, експедицията е организирана със съдействието на Националната научна фондация и е имала за цел да извади телата на петима миньори, погребани в селището Копървик. Корабът е напуснал Мурманск на 23 март 1998 г. и се е върнал в Хамерфест (Норвегия) пет дни по-късно.
По нататък в писмото Франк молеше за спешен отговор, тъй като това е в интерес на обществото. След като завърши писмото, се замисли и направи следната добавка:
Копие: „Уилямс и Конъли“
Това бе юридическата фирма, която представляваше „Поуст“. Позоваването на нея по принцип не бе необходимо, тъй като законът изискваше правителствените учреждения да отговарят на запитванията, позоваващи се на Закона за свобода на информацията, в десетдневен срок. На практика обаче повечето от учрежденията отговаряха формално, като потвърждаваха приемането на запитването, без да направят нищо по въпроса. Това най-често ставаше, когато авторите на писмата бяха обикновени граждани, действащи от свое име, и не се очакваше да бъдат особено настойчиви. Франк искаше учрежденията да знаят, че той (и „Поуст“) са готови да стигнат до съда.
Разпечата писмата и ги занесе в пощата на Колумбия Роуд.
Чиновникът в пощата беше весел ямаец, с глава, покрита със синя носна кърпа, завързана на възелчета в четирите края.
— Какво ми носиш бе, пич?
Франк му подаде писмата.
— Официална работа! — извика чиновникът, след като хвърли по един поглед върху адресите: — Завеждаме ги! Це-Ре-У! Фе-Бе-Ре-е! Пента-гон! Интересен живот си живееш, приятел.
С кикот взе парите, върна рестото и хвърли писмата в брезентовия чувал зад гърба си.
— Винаги на вашите услуги! Следващият, моля!
През следващите дни Франк проведе няколко телефонни разговора и поработи върху статията за грипа, която все още си представяше като „Първа част“.
Обект на опитите за телефонни разговори бяха трима души и резултатът беше все същият. Нийл Глисън не беше в службата си, а Киклайтър не беше на работа. Адеър просто не можеше да бъде открита, въпреки че телефонният й секретар записваше обажданията му. Домашният телефон на Глисън не беше в указателя, също както по-късно стана и с този на Киклайтър. На два пъти Франк успя да се обади на учения късно през нощта, но старецът не казваше нищо друго освен „Ало“, след това затваряше, а накрая си смени и номера. Когато приключи статията за грипа, Франк я даде на куриер да я занесе в офиса на фондацията. Следващия следобед Коу му се обади и каза, че много бил харесал материала. И че смятал, че можел да си остане „самостоятелен“.
— Чудесно — каза Франк. — И аз така мисля.
Последва пауза, която Коу запълни с въпрос:
— А сега какво? Надявам се, не нещо скъпо?
— Мислех да отида в Ню Мексико — отговори Франк. — Може да се направи нещо за вируса „Sin Nombre“. Смятах да отида до Таус, да поговоря с хората от тамошното здравеопазване. Това е добър материал.
— Прекрасно — облекчено каза Коу. — С нетърпение очаквам да го видя.
Франк обаче не тръгна веднага. В понеделник вечерта отиде в Спрингфийлд и игра футбол на закрито с младежи, които познаваше бегло, откакто бе дошъл във Вашингтон. Мачът бе напрегнат, тъй като перуанският отбор бе почти толкова агресивен, колкото и опитен. Франк вкара два гола, макар че отборът му загуби, и се прибра в къщи насинен и доволен.
Обади се на Ани за десети път през седмицата и за свое учудване успя да се свърже.
— Опитвах се да те открия — каза той.
— Знам. Току-що се върнах. Бях при родителите си и открих, че имам осем обаждания на секретаря.
В гласа й нямаше раздразнение, нито нетърпение, само някакво сдържано съжаление.
— Ще ми ги компенсираш ли?
Последва дълго мълчание, след това тя каза:
— Не мисля… Не мога да кажа нищо, наистина. Освен, че съжалявам за неприятностите ти. Наистина обаче яма никакъв смисъл да говорим за това.
— Има смисъл. Това е важен случай.
Тя замълча толкова дълго, че той най-сетне я подкани:
— Доктор Адеър…
— Да…
— Казах, че това е важен случай.
— Знам. Чух те. Само че просто не мога да ти помогна.