— Можеш. Но не го правиш. Искам да знам защо?
— Ами…
Замълча толкова дълго, че той за момент си помисли, че е затворила телефона. След това каза:
— Трябва да свършваме.
— Много невъзпитано!
Обвинението я стресна и Франк трябваше да си признае, че това бе нещо, което никога не би казал на Глисън.
— Какво? — попита тя.
— Невъзпитано. Грубо. Гаднярски номер… Искам да кажа, че изминах целия този път до ада и обратно. Изхарчих цяло състояние. А сега дори не искаш да говориш с мен.
— Не мога.
— Защо?
— Просто не мога.
— Заради Глисън, нали?
Това бе първият случай, в който споменаваше името на Глисън, и това я изненада.
— Какво?
— Казах, заради Глисън, нали? Нийл Глисън.
— Трябва да свършваме.
— Това ли е? Това ли е всичко, който можеш да кажеш: „Трябва да свършваме“?
— Не. Всъщност…
— Да не си дала някакъв вид… клетва за запазване на тайна или нещо подобно?
Тя не отговори.
— Слушай, доктор Адеър…
— Ани. Всички ми казват Ани.
— Добре, Ани. Цялата работа е, че мислех, че се разбираме. Искам да кажа, преди всички тези… — Той спря, защото думата, която му беше на устата, беше „лайна“, но не искаше да говори грубости пред нея. — Ти беше толкова отзивчива! Толкова мила!
— Благодаря — каза тя и миг по-късно добави: — Чак пък толкова.
Франк се засмя.
— Какво ще кажеш за вечеря?
— Вечеря?
— Забрави за Шпицберген. Ще отидем да хапнем. Ти ще кажеш коя вечер, ще кажеш на кое място. Само да не е канадска кухня.
Тя замълча за малко и след това каза:
— Много мило, но… не. Искам да кажа, че при тези обстоятелства не е добра идея.
Гласът й изразяваше искрено съжаление и това го окуражи да я притисне.
— Какви „обстоятелства“? Не знам за никакви обстоятелства.
На свои ред тя се засмя.
— Искаш да ти кажа нещо, но не мога.
— „Не мога“. Това означава, че си подписала нещо!
По телефона прозвуча отчаяна въздишка.
— Трябва да свършваме. Във всеки случай това няма да ни доведе доникъде.
— Не затваряй. Оцени поне, че опитах.
— Трябва да говориш с доктор Киклайтър.
— Е, това вече е страхотна идея! — отговори Франк. — Доктор Киклайтър, как не се бях сетил! Само че всъщност се сетих. Проблемът е, че изглежда, той си е взривил телефона.
— Е, той е много зает.
— Всички сме заети. Ти си заета! Аз съм зает! Даже и Глисън е зает.
— Знам, но… наистина трябва да свършваме. Наистина!
— Защо?
Чу я как си пое дълбоко въздух.
— Защото съм сложила пиле във фурната и то изгаря. Докато говорим, апартаментът ми се изпълва с пушек и ако не отида, пожарната аларма ще се включи, ще дойдат пожарникарите, след тях полицията, после ще ме изхвърлят от апартамента, ще стана скитница и ще замръзна до смърт — това ли е, което искаш?
Франк си помисли.
— Не. Но ще се обадя след една седмица. Наистина мисля, че трябва да излезем на вечеря.
11.
Лос Анджелис
11 април 1998
Сузана намести бебето на хълбока си в торбата тип „кенгуру“ и сгъна количката. Ставаше с натискане на педал — съвсем лесно. Жената след нея, възрастна азиатка, й помогна да я качи в автобус № 20 и докато Сузана си плащаше билета, каза:
— Ще я оставя тук. — И посочи зад шофьорското място.
— Много ви благодаря. — Сузана й се усмихна.
— Много хубаво бебе. — Жената подаде на шофьора билета си за прекачване.
— Нали? — Сузана наведе лице към бебето и потърка носа си в него. — Малка сладка кукличка!
Помоли шофьора да й каже, когато стигнат до булевард „Уилшир“, и след това седна на страничната седалка отпред, като сложи „кенгуруто“ до себе си така, че никой да не заеме мястото. Докосна с пръст мъничкото бебешко носле. Това винаги го караше да се смее и то изгука, усмихна се и показа трапчинките на бузките си.
— Как успя да станеш толкова хубав? — попита тя. — Кажи ми, как успя, а?
Загледа се през прозореца в Лос Анджелис, като дундуркаше от време на време Стивън, за да не вдига шум. Не очакваше толкова голяма част от града да е павирана. Както и толкова много от къщите да са миниатюрни. А палмите — каква работа вършеха? Толкова бяха ошмулени, че практически не можеха да предложат никаква сянка. Просто бяха наредени покрай улицата, като една редица от разочарования.
Това беше лошо, защото когато си мислеше за палми, тя винаги си ги представяше романтично — огъващи се от вятъра, на плаж с цвят на слонова кост, на няколко метра от водата. Синя вода. Безоблачно небе. Но тук — в Лос Анджелис — в истинския живот, забутани в пустинята, заобиколени от бетон, те бяха… какво?