Трябваха му снимки на Таси-ко (или поне на това, което бе останало от него). Имаше две места, откъдето можеше да ги намери. Първото беше Националното разузнавателно бюро или НРБ. То беше „филиал“ на ЦРУ, който му струваше 6 милиарда долара годишно, и беше специализирано за снимки с висока разделителна способност, направени от разузнавателни спътници. За съжаление НРБ изискваше всяка заявка за услуга да бъде потвърдена от Офиса за свръзка на ЦРУ — което от своя страна означаваше, че заявителят трябва да има код, който да отговаря на една от програмите за специален достъп на ЦРУ.
В този случай нямаше никаква програма и следователно код липсваше. Фич просто следваше нюха си, а Офисът за свръзка са мръщеше на такива неща.
За щастие Пентагонът бе много по-услужлив от НРБ и Фич бе сигурен, че може да получи това, което му трябва, от Националната картографска и топографска агенция. Тя беше единственият доставчик на военните за топографски данни от космоса и в много отношения архивът й бе доста по-подробен от този на НРБ. Докато Бюрото се концентрираше върху свръхчувствителни обекти, като разположението на военни поделения или ядрени реактори, задачите на НКТА бяха много по-широки.
Като допълнение към обикновените военни задачи, НКТА имаше и много по-голямата отговорност да топографира света — целия свят — триизмерно, като същевременно държи сметка за свлачищата по бреговите линии, за промените в климата и развитието на селското стопанство на всеки континент.
Точно тази последна задача имаше предвид Фич, когато се обади на дежурната в НКТА и каза, че има нужда от „картинки“.
— Попаднали сте където трябва. Какви „картинки“ ви трябват?
— От Северна Корея.
Жената издаде неразбираем звук, нещо подобно на приглушено грухтене.
— Значи ли това „да“?
— Е, зависи. Пространството е голямо.
Фич се извъртя в креслото си и потърси индекса в картата за Таси-ко.
— Имам и координатите.
— Дайте ми ги.
Той го направи.
— Имате ли координати за време?
— Да, практически имам два — трябва ми нещо, което е снимано миналата седмица, и друго, което е снимано преди месец или дори повече.
— Преди и след — каза жената.
— Точно така.
— Добре… Ще видя какво мога да направя, но ако е в тундрата, каква разделителна способност ще ви трябва?
— Ще ви успокоя — каза Фич. — Нищо особено. Снимки на терена и само това. Стига да мога да направя разлика между паркинг и оризище.
— Добре — каза жената. — Не мисля, че това ще е проблем, макар че ако си говорим честно, мисля, че може да получите всичко това и от Интернет.
— Аз не съм в Интернет — отвърна Фич.
— Защо?
— Не мога. Ако го направя, ще ме убият.
— Какво искате да кажете?
— Това е въпрос на сигурност. Никой от компютрите тук не е свързан с телефон.
— За всеки случай: ние сме на адрес www.nima.com. — Последва пауза. — Разбрахте ли го?
— Да — отвърна Фич. — Разбрах, но докато не направим връзка, всичко остава под въпрос.
Снимките пристигнаха още същия следобед, донесени на ръка от куриер на Пентагона, точно когато Фич се обличаше, за да си тръгва. Застанал на вратата, той отвори плика и извади две големи снимки. Първата беше полуцветна снимка от Ландсат и покриваше 90 акра — около три километра ширина. Тя показваше циментови къщи, заобиколени от сухи полета, в подножието на Диамантените планини. Отпечатък на задната й страна показваше времето, датата и координатите:
13:07:23Z
1–13–97
38° 14′16″N; 126° 54’08″Е
Втората снимка беше черно-бяла и на гърба й имаше печат, който показваше, че е извършена при разузнавателен полет на военновъздушните сили, чийто код беше заличен. Снимката имаше дата 28.01.1998 г. и същите координати като първата снимка. Въпреки че ъгълът беше по-различен — само с 30 градуса, — изображението беше недвусмислено.
Показваше поле. Само със сняг наоколо.
Сърцето на Фич се разтуптя. Погледът му прескачаше от едната снимка към другата. Провери за втори път координатите, но всъщност нямаше нужда да го прави. Същото двулентово шосе, което минаваше през селото от снимката на Ландсат, минаваше и през „паркинга“. „Господи! — помисли си той. — Това е като магия. Веднъж го виждаш, след това не го виждаш.“
Въпреки че знаеше какво представляват тези снимки — унищожение. Знаеше също, че понеже е първият, който го е отбелязал, ще получи доста похвали. Може би дори медал или най-малкото писмена благодарност в досието си. Ето защо, застанал на прага на офиса, с толкова много смърт в ръцете си, той се ухили.