На един от столовете сред стаята седеше мъж, който не можеше да бъде ловецът на мустанги. Той никак не приличаше на собственик. Напротив, лицето му имаше явно израза на служащ, който е свикнал да се подчинява.
Въпреки първобитността на колибата, в която той се бе подслонил, никой, който влезеше вътре, не би го взел за неин господар. Човекът не беше нито зле облечен, нито недохранен, нито пък нещо му липсваше. Беше закръглен, с червендалесто лице и с перчем, жълт като морков. Облечен беше с рипсени панталони и палто от памучно кадифе. Панталоните му приличаха на голф и бяха пристегнати с високи гети. Палтото — някога тъмнозелено, а сега избеляло, кафеникаво на цвят — приличаше на ловджийско, с големи странични и предни джобове. Ризата беше от грубо платно. На врата му висеше хубаво завързана червена памучна кърпа. Краката му бяха обути в ирландски обувки. Широкопола шапка, кривната над двете будни очи, завършваше облеклото на въпросната личност.
Нито обувките, нито рипсените бричове бяха необходими, за да проличи народността му. Устните, носът, очите, видът и държането му говореха красноречиво за неговия ирландски произход.
Ако имаше някакви съмнения, те щяха да се разпръснат, щом човекът отвореше уста и започнеше да говори. А той говореше от време на време и произношението му бе явно от графството Голуей. Понеже бе единственият обитател на хижата, можеше да се предположи, че се разговаря сам. Но не беше така. Пред огнището, полузаровила муцуна в пепелта, лежеше върху парче конска кожа голяма ирландска хрътка, която сякаш разбираше езика на събеседника си. Последният във всеки случай говореше на нея и очакваше да бъде разбран.
— Какво, Тара, съкровище мое? — обърна се човекът в рипсеното кадифе към кучето като към брат. — Не ти ли се ще да си сега в Балибалах? Не искаш ли да идеш пак в двора на стария замък, да подскачаш по плочите, да си похапнеш дреболии, докато ти се загладят ребрата? До едно мога да ги преброя сега. Ех! Пък и на мене ми се ще да съм си там! Но отде да знаеш кога младият господар пак ще ни заведе у дома. Няма нищо, Тара! Той ще отиде скоро в поселището, стари приятелю. Обеща да вземе и нас. Това е все пак утешение. По дяволите! От три месеца не съм ходил във форта. Може би ще намеря някой стар познат измежду ирландските войници, пристигнали напоследък. Няма да мина без почерпване, нали, Тара?
Като чу да споменават името й, хрътката повдигна глава и подсмръкна някак утвърдително на този забавен въпрос.
— И сега бих пийнал една капка — продължи ирландецът, като хвърли жаден поглед към плетената съдинка, — ей сегичка, ама дамаджаната е почти празна и младият господар може да забележи. После… Няма да бъде много честно, току-така без позволение, нали, Тара?
Кучето вдигна отново глава от пепелището и кихна.
— Ама ти, май че като миналия път каза „да“. Така ли е? Кажи ми, Тара?
Хрътката още веднъж издаде същия звук, причинен или от слаба настинка, или от пепелта, която влизаше в ноздрите й.
— Пак „да“. Май че това иска да каже нямото животинче. Я не ме изкушавай, бандит такъв! Не, няма да се допра до уискито! Ще отпуша дамаджаната и само ще го помириша. Господарят няма да разбере нищо, пък и да разбере, няма да се сърди. Няма да се развали, като го помириша, я!
При последните думи той се надигна от мястото си и пристъпи към ъгъла, гдето беше дамаджаната.
И при все че намеренията му бяха явно невинни, ирландецът се движеше крадешком, което показваше, че няма доверие или в своята почтеност, или във възможността да устои на изкушението. Той постоя известно време с наострени уши, обърнал очи към отворената врата. След това повдигна дамаджаната, отпуши я и приближи гърлото й до носа си. Постоя няколко секунди така, като издаваше от време на време звук, подобен на подсмърчането на хрътката, което той бе взел на драго сърце за положителен отговор на въпросите си. По такъв начин ирландецът изразяваше удоволствието, което изпитваше от дъха на силния алкохол. Това го задоволи, обаче само за кратко време. Малко по малко дъното на дамаджаната започна да се движи нагоре, а другият й край започна да слиза съответно надолу.
— По дяволите! — възкликна той, като погледна още веднъж крадешком към вратата. — Жив човек не може да устои на това разкошно уиски, без да го опита. Ще рискувам. Съвсем малко, колкото да наквася върха на езика си. Може кожата му да изгори, ама няма значение. Ето!
Без повече умуване той долепи гърлото на дамаджаната до устните си, но вместо „съвсем малко“, колкото да накваси върха на езика си, клокоченето на изливащата се течност показваше, че той напоява обилно целия си ларинкс и нещо повече. Като млясна няколко пъти с уста и издаде други възклицания — признак на върховна наслада, ирландецът постави набързо запушалката, сложи дамаджаната пак в ъгъла и се промъкна на стола.