— Добър вечер! — поздрави кратко Зеб, когато високата му фигура затъмни входа на колибата.
— Добър вечер, мистър Стамп — отвърна собственикът на колибата и стана да го посрещне. — Влезте! Седнете!
Ловецът прие поканата, направи една-единствена крачка в стаята и с няколко неловки движения успя да се намести на стола, доскоро заеман от Фелим. Столът беше нисък и коленете на госта стигнаха чак до брадата му. Високата пушка се издигна като копие няколко фута над главата му.
— Проклетите му столове! — промърмори той, явно недоволен от позата си. — По обичам да седя на пън. Тогава човек усеща, че има нещо здраво под себе си.
— Опитайте тук! — каза домакинът, като посочи кожения куфар в ъгъла. — Може би е по-устойчив.
Старият Зеб прие предложението. Изправи свитото си огромно тяло и се премести на куфара.
— Както винаги пеша, мистър Стамп?
— Не, старата кранта е навън. Вързах я за едно дръвче. Не идвам от лов.
— Изглежда че никога не ходите на лов с кон.
— Не съм толкова прост. Който ходи на лов с кон, е голям глупак.
— Но в Тексас всички правят така.
— И всички да са, глупав им е обичаят! Обичай на мързеливи глупаци. Без кон убивам за един ден повече дивеч, отколкото за цяла неделя на кон. Е, то за вас трябва кон, ама вашият лов е съвсем друг. Ако тръгнеш на лов за мечки, за елени, па дори и за пуйки, няма да ги видиш, ако обикаляш на кон наоколо. Не ми трябва на мене кон, ама нали трябва да пренасям убития дивеч. Само затова държа старата си кобила.
— Казвате, че е навън, така ли? Нека Фелим я заведе под навеса. Нали ще пренощувате тук?
— С такова намерение идвам. Ама няма защо да се тревожите за кобилата. Тя е здраво вързана. Преди да си легна, ще я вържа за ласото да си пасе.
— Ще хапнете ли с нас? Фелим тъкмо приготвя вечеря. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-вкусно, а само готвено еленово месо.
— Какво по-хубаво от него освен мечото месо, разбира се. И двете ги обичам печени на жар. А и аз май мога да ви дам нещо за печене. Мистър Фелим, ако нямаш нищо против, я иди, дето е вързана моята кранта. Ще намериш на седлото пуйка; убих я край потока, като идвах насам.
— Това се казва късмет! Нашите запаси са съвсем намалели. Всъщност са изчерпани. През последните три дни бях толкова зает да гоня един необикновен мустанг, че и наум не ми идваше да си вземам пушката. Ние, с Фелим и Тара, сме почти пред гладуване.
— Какъв мустанг? — попита ловецът с явен интерес, без да обръща внимание на последната забележка.
— Кобила. Тъмнокафява с бели петна. Разкошно създание!
— Дявол го взел, млади момко, та тъкмо тази работа ме доведе чак дотук!
— Наистина ли?
— Виждал съм този мустанг или кобила, както казвате, само че не можах да разбера, че е кобила, защото тя никога не ме остави да се приближа на повече от половин миля до нея. Видях я няколко пъти в прерията и исках да я уловите. Ще ви кажа защо. Откакто ви видях последния път, аз живея в поселището, край Леона. Тогава видях и нея. Та… там дойде един човек. Познавам го от Мисисипи. Той е бял плантатор, който живее нашироко. И какви празненства устройваше! Само колко еленово месо и колко пуйки съм доставил на трапезата му! Името му е Пойндекстър.
Пойндекстър?
Така се казва. Прочут е по бреговете на Мисисипи от Орлеан до Сан Луи. Тогава беше богат. И сега май не е беден — довел е стотина негри. Пойндекстър има един племенник на име Къхуун — пълен с долари, и като не знае какво да ги прави, дава ги на вуйчо си назаем — има си човекът някаква причина за това. А сега, млади момко, да ви кажа защо исках да ви видя. Този плантатор има дъщеря — луда по коне! В Луизиана, дето живееха, тя яздеше най-буйните коне. Тя чу, като разправях на баща й за петнистия мустанг, и не миряса, докато той не обеща да даде голяма цена на човека, който го улови. Пойндекстър каза, че ще даде двеста долара за туй животно, ако то наистина излезе такова, каквото му го разправих. Знаех си, че туй ще накара всички ловци на мустанги от поселището да хукнат подир коня, затова не казах никому нищо. Дойдох направо тук, толкова бързо, колкото можеше да ме докара старата кобила. Уловете петнистия мустанг и Зеб Стамп ви уверява, че ще пипнете двеста долара!
— Елате с мен, мистър Стамп — каза младият ирландец, като стана от стола си и тръгна към вратата.
Ловецът го последва, доста изненадан от неочакваната покана.