Морис заведе посетителя си зад колибата и като посочи към навеса, попита:
— Прилича ли този кон на мустанга, за който говорите?
— Да ме убие господ, ако не е същият! Пипнали сте го вече! Двеста долара са ви в кърпа вързани. Имате късмет, млади момко — двеста, съвсем сигурно! Да не ми е името Зеб, ако животното не заслужава парите до последния цент! Ех, че красиво животно! Мис Пойндекстър ще се зарадва. Ще полудее от радост!
Глава VII
НОЩНИ ТРЕВОГИ
Неочакваната новина, че петнистият мустанг, който бе целта на неговото посещение, е вече хванат, повиши много настроението на стария ловец. Част от съдържанието на дамаджаната, което надмина очакванията на Фелим, го повиши още повече. И за тримата имаше по една апетитна глътка, преди да започнат печената пуйка, още по една, за да я преглътнат по-лесно, и по няколко други, когато запалиха лулите след вечеря.
През цялото време разговаряха за неща, за които хората от прерията обичат най-много да говорят: за индианци и ловджийски истории.
Тъй като Зеб Стамп бе нещо като жива енциклопедия по ловджийските въпроси, оставиха той да говори най-много. И той разправяше така, че от устата на захласнатия ирландец често се чуваха учудени възклицания.
Обаче разговорът бе прекратен много преди полунощ. Празната дамаджана покрай другото бе може би главната причина, която ги накара да се оттеглят на почивка, въпреки че имаше и друга, по-вероятна. На следващото утро ловецът на мустанги възнамеряваше да тръгне за поселището и всички трябваше да бъдат отрано на крак, за да се подготвят за път. Неопитомените още диви коне трябваше да бъдат навързани заедно, за да не избягат по пътя. И много други неща трябваше да бъдат свършени, преди да тръгнат.
Ловецът бе вързал вече старата си кобила, както той наричаше жалкия представител на конската раса, която яздеше от време на време, и си бе донесъл едно старо жълтеникаво одеяло — единствената му постелка.
— Може да легнете на моето легло — каза учтивият домакин. — Аз ще си постеля някоя кожа на пода.
— Не — отвърна гостът. — Зеб Стамп не е свикнал да спи на вашите „рафтове“. По ми е добре на твърдата земя. Там си спя по-хубаво и няма да ме е срах, че ще падна.
— Легнете на пода, щом искате. Тук е най-удобното място. Ще ви постеля една кожа.
— Не е нужно, млади момко. Само ще си изгубите времето. Не спя аз на под. Моето легло е зелената трева на прерията.
— Какво — да не искате да спите навън? — попита изненадан ловецът на мустанги, като видя че гостът, преметнал на ръка старото си одеяло, тръгва към вратата.
— Точно това ще направя.
— Нощта е много студена, също като че духа „севернякът“.
— Пет пари не давам! По-хубаво да ти е малко студено, отколкото да се задушиш, а знам, че ще се задуша, ако легна под покрив.
— Шегувате се, нали, мистър Стамп?
— Момко — отвърна ловецът натъртено, без да отговори направо на въпроса, — близо шест години изминаха, откакто Зеб Стамп не е слагал старото си тяло под покрив. По-рано имах нещо като къща в хралупата на един клен. Това беше на Мисисипи, когато моята бабичка беше още жива. Държах жилището заради нея. След като тя си отиде, преместих се в Луизиана, а после дойдох тук. Оттогава само сините небеса на Тексас са моят покрив и когато съм на крак, и когато спя.
— Ако искате да спите навън…
— Искам — отвърна лаконично ловецът, прекрачи прага и излезе на малката полянка, която се простираше между колибата и потока.
Старото одеяло не беше единственото нещо, което ловецът носеше. На ръката му висеше шест-седем ярда въже от конски косъм. Това бе парче кабриесто, което обикновено служи за връзване на конете, когато пасат. Сега обаче то имаше друго предназначение.
Луната светеше и Зеб можа старателно да разгледа тревата в кръг с диаметър няколко фута. Със същото старание той опаса мястото с въжето и образува нещо като неправилна елипса. След това се зави със старото одеяло и спокойно се излета в ограденото място. Само след минута той изглеждаше вече заспал.
Тежкото му дишане показваше, че наистина спеше. Зеб Стамп имаше здрав организъм и спокойна съвест, та можеше да заспи веднага, щом легне. Но сънят му скоро бе смутен. Две учудени очи бяха наблюдавали всяко негово движение — очите на Фелим О’Нийл.
— Боже мой — промърмори ирландецът, — какво означава това? Защо старикът се огради с въже?
Неговото любопитство се бори известно време с чувството му за приличие и накрая надделя. Точно когато заспалият ловец започна да хърка, Фелим се промъкна до него, разтърси го, събуди го и му зададе въпроса, който сам си бе задал.