Защо да не направя същото с трупа на Хенри Пойндекстър? Най-напред се опитах да го поставя на неговия кон. Животното още не беше се успокоило, седлото бе плоско и аз не успях. Имаше още една възможност — да сменя конете. Знаех че моят кон няма да се противи. Освен това моето дълбоко мексиканско седло бе много подходящо за целта.
Скоро поставих трупа да седне в естествено положение на седлото. Вдървеността, която по-рано ми попречи, сега ми помогна. Успях да свия краката му така, че да влязат в стремената. Завързах гетите му отгоре над коленете. По такъв начин нямаше вероятност да се изхлузи от седлото. Но за да бъда съвсем сигурен, отрязах част от ласото и го завих около му. Единия крак завързах за предния край на седлото, а другия — за задния. С друго парче завързах стремената едно за друго под корема на коня, за да не се люлеят краката.
Оставаше да се справя с главата. И нея трябваше да взема. Вдигнах я от земята и се опитах да сваля шапката, но не ми се удаде. Главата беше подута и сомбрерото не можеше да се извади. Нямаше опасност главата да се измъкне от шапката, затова завързах с канап токата й и окачих главата с шапката на седлото.
С това свърших приготовленията си за път. Възседнах коня на убития. Викнах на моя кон да ме последва. Той е свикнал да върви след мене, без да го водя. Потеглихме към поселището.
След около пет минути един клон ме събори от седлото и изгубих съзнание. Ако това не бе се случило, сега нямаше да бъда изправен пред вас, поне в неприятното положение, в което се намирам.
— Съборен от седлото?! — възкликна съдията. — Как се случи това?
— Просто случайност. Или по-скоро се дължеше на моето невнимание. Като се качих на чуждия кон, не взех поводите в ръка. Свикнал съм често да направлявам коня си само с крака или с глас. Не очаквах да се случи подобно нещо.
Конят едва бе изминал няколко крачки, когато нещо го уплаши и той се втурна в галоп. Всъщност не трябва да казвам „нещо“, защото знам от какво се уплаши. Той се бе обърнал и видял, че зад нас върви другият кон със страшния ездач, който сега при ясната дневна светлина можеше да изплаши и животни, и хора.
Посегнах към юздата, но преди да я хвана, конят вече препускаше с пълна бързина. Отначало никак не се уплаших. Сметнах че бързо ще успея да хвана юздите и да накарам животното да спре. Но скоро открих, че не беше така лесно. Юздите се бяха преметнали отпред на животното и не можех да ги достигна, без да легна на шията му. Докато се готвех да се добера до юздите, не обърнах внимание в коя посока препуска конят. Едва когато почувствувах, че нещо одраска бузата ми, разбрах, че той е навлязъл в гората.
От този миг нямах време да гледам, нито дори юздите. Цялото ми внимание бе насочено към това да се предпазя от клоните на акациите, които протягаха бодливите си ръце, като че имаха намерение да ме свлекат от седлото.
Успях да се отърва от тях само с няколко драскотини, но не можах да избягна клона на голямото дърво, изпречило се на пътя ми. Той беше провиснал ниско, на височина на гърдите ми, и конят, отново изплашен от нещо, се стрелна под него.
Не мога да кажа къде е отишъл след това. Вие, струва ми се, знаете това по-добре от мене. Мога само да ви кажа, че след като паднах, конят ме остави под клона с оток на главата и подуто коляно, за които, разбира се, узнах чак след два часа.
Когато дойдох на себе си, видях, че слънцето е високо в небето и двадесет лешояда се виеха над мене. От начина, по който протягаха шии, разбрах коя е жертвата, която очакваха да грабнат. Лешоядите и мъчителната жажда ме накараха да се махна от мястото.