Когато се изправих на крака, открих че не мога да се движа, нещо повече — не можех да стоя прав.
Ако останех там, щях да загина, така поне мислех тогава. Подтикван от тази мисъл, аз напънах всички сили с надежда да стигна до вода. Знаех, че наблизо тече поток. Отчасти с пълзене, отчасти с помощта на патерицата, която си направих от един клон, успях да стигна до потока. След като уталожих жаждата си и се освежих, скоро заспах.
Когато се събудих, койотите ме бяха заобиколили. Бяха най-малко четиридесет на брой. Знаех, че са страхливи, затова отначало не се уплаших. Но скоро започнах да мисля другояче. Те виждаха, че съм ранен, и бяха решили да ме нападнат. След известно време наистина ме нападнаха. Тълпяха се от всички страни. Нямах никакво друго оръжие освен ножа си. Това все пак беше щастие, защото ако нямах и него, сигурно щяха да ме разкъсат и да ме изядат. С ножа успявах да ги държа на разстояние, като посичах всеки, който попаднеше под ударите ми. Струва ми се, че убих поне пет-шест от тях. Все пак схватката сигурно щеше да свърши в тяхна полза. Отслабвах — кръвта изтичаше от вените ми и ако не беше се случило нещо неочаквано, което ми помогна, трябваше скоро да се предам. Появи се един стар мой другар, който често ми е бил по-верен и от хората — моята хрътка Тара.
Кучето скитало — може би за да ме търси, макар че по-късно получих друго обяснение, но няма нужда да ви занимавам с него. Важното е, че то ме намери точно навреме, за да ме спаси.
Когато Тара се приближи, койотите се разпръснаха и аз бях спасен от страшна съдба — бях изтръгнат от зъбите на смъртта.
Отново съм заспал или отново съм загубил съзнание, не зная точно. Когато се събудих, можех да мисля. Знаех, че кучето трябва да е дошло от хакалето, което също знаех, че се намира на няколко мили. Прислужникът ми Фелим го бе завел там предния ден. Той сигурно си беше у дома и аз реших да му изпратя съобщение по хрътката.
Написах няколко думи на една визитна картичка, която случайно намерих в джоба си. Знаех, че прислужникът ми не може да чете, но бях сигурен, че ще познае картичката ми и ще потърси някой да му я прочете. Съвсем уверен бях в това, защото вместо мастило употребих кръв.
Завих картичката в парче кожа, за да не се повреди, и я завързах за врата на Тара.
Не беше много лесно да накарам кучето да ме напусне, но най-после успях и надявах се, че ще иде у дома в колибата.
Изглежда съобщението е било занесено навреме. Затова научих едва вчера.
Скоро след като кучето си отиде, аз пак заспах, и когато се събудих, намерих се пред друг, още по-ужасен противник — ягуар.
Между нас започна борба, която не мога да ви кажа колко трая и как свърши. Оставям това да разкаже моят спасител Зеб Стамп, който, надявам се, скоро ще се върне и ще ви разправи и други неща, тайна не само за вас, но и за мене.
Това, което си спомням след това, е само несвързани сънища, тежки кошмари, примесени с приятни видения. О! Някои от тях тъй лъчезарни. Едва завчера умът ми се проясни и се намерих в затвора, обвинен в убийство.
Уважаеми господа съдебни заседатели, аз свърших.
„Si non e vero been travato“130 — си казват всички: съдията, съдебните заседатели и зрителите, когато показанията на обвиняемия завършиха. Мисълта им може би не е тъй точно изразена, но всички до един имат подобно чувство.
Мнозина вярват, че той е казал истината, и отхвърлят съмнението, че историята е измислена. Разказът е много прост и ясен, за да бъде измислен. При това обвиняемият току-що се е освободил от трескави бълнувания. Съвсем невероятно е да е скалъпил такава история. Така мисли мнозинството от присъствуващите.
Показанията на Морис Джерълд, макар и объркани, помогнаха повече за неговата защита, отколкото можеше да му помогне и най-блестящата реч на адвоката.
За да го оправдаят обаче, трябва други да потвърдят показанията му.
Къде е свидетелят, на когото разчитат толкова много? Къде е Зеб Стамп?
Петстотин души се обръщат към прерията и разглеждат хоризонта изпитателно. Петстотин сърца бият от нетърпение да се върне старият ловец с или без Касий Къхуун, с или без конника без глава, който вече не е никаква тайна, а обикновено явление — изяснено и разбрано.
За присъствуващите явлението не е невероятно, а още по-малко невъзможно. Това са тексасци от Югозапада, жители на високото плато, откъдето извира Леона й гдето реката Нуедед води началото си от стотина кристални поточета. Те живеят в страна, където мъчно може да се каже, че мъртвото тяло се разлага. Поваленият елен или мустангът, станал жертва на нещастие, ако не ги изядат зверове, след време опровергават законите на природата и устояват на зъбите на койотите. Ако оставите там мъртъв човек на открито, след четиридесет и осем часа той започва да наподобява мумия, току-що извадена от катакомбите на Египет.