— Ирландско магаре! — извика Стамп, явно ядосан, че го будят. — Помислих, че вече се е съмнало. Защо съм сложил въжето ли? За какво мога да го сложа, ако не да пропъждам гадините.
— Кои гадини, мистър Стамп? Змиите ли?
— Змиите, разбира се! Дявол да те вземе! Върви лягай! Въпреки острия упрек Фелим се върна в колибата много доволен. Защото, казваше той, това, което „дотяга в Тексас повече от индианците“ и не те оставя да заспиш, са отровните змии. Фелим не бе прекарал ни една спокойна нощ, откато бе дошъл в страната, защото постоянно или мислеше, или сънуваше тези отвратителни усойници. Колко жалко, че свети Патрик не бе идвал в Тексас, преди да тръгне за онзи свят!
Фелим, който живееше в тази отдалечена колиба и срещаше малко хора още не беше чувал за свойствата на кабриестото. Сега незабавно се възползува от това което току-що научи. Върна се в колибата и крадешком, пропълзя вътре, тъй като не искаше да събуди господаря си, който бе вече заспал, откачи от гвоздея въжето от конски косъм, излезе навън и огради колибата с него.
След това пак влезе и докато прекрачваше прага, си мърмореше:
— Тази вечер Фелим О’Нийл ще спи спокойно напук на всички змии в Тексас.
Няколко минути след този монолог, около колибата на ловеца на мустанги беше съвсем тихо. Тихо беше и вътре, защото сънародникът на свети Патрик, който не се страхуваше вече от нашествието на влечугите, заспа веднага щом легна на постланата конска кожа.
Известно време като че всички, включително Тара и плененият кон, се наслаждаваха на пълно спокойствие. Тишината се нарушаваше само от кобилата на Зеб Стамп, която хрупаше наблизо сладката сочна трева.
Изведнъж обаче старият ловец се размърда. Вместо да лежи спокойно, той започна да се обръща ту на една, ту на друга страна, като че ли някаква трескава мисъл го държеше буден.
Това продължи няколко минути, после той се надигна, седна и се огледа недоволно.
— Дявол да го вземе този прост и нахален ирландец! — процеди през зъби Стамп. — Развали ми съня. Иде ми да го измъкна и да го бутна в потока. Господ да ме убие, ако не го направя, но не ми се ще да обидя другия ирландец. Ето на, сега може и да не дремна до сутринта.
След тези думи раздразненият ловец се зави пак и легна, но не заспа, а продължи да се върти и накрая пак се надигна.
Той продължи предишния си монолог, но този път заканите му да хвърли Фелим в потока бяха по-явни, с по-настойчив и решителен тон.
Зеб като че се колебаеше дали да осъществи намерението си, когато погледът му падна на нещо, което промени насоката на мислите му.
На земята, на двадесетина фута от мястото, дето лежеше, в тревата се плъзгаше дълго тънко тяло. Неговата змийска форма и гладка хлъзгава кожа, която отразяваше сребристите лъчи на луната, явно показваха, че е влечуго.
— Змия! — възкликна Зеб тихо, когато очите му се спряха на влечугото. — Каква ли е и какво ли търси тук по това време? Много е голяма за гърмяща змия, макар че по тези места се срещат и такива големи. Цветът й е много светъл и е тънка в средата. Не, не е гърмяща змия. А, сега разбирам каква е гадината! Пилищарка е; сигурно е излязла да търси яйца. Дявол я взел, направо към мене пълзи.
От тона му личеше, че той не се страхува от влечугото дори когато разбра, че то приближава. Стамп знаеше, че змията няма да прекоси въжето от конски косъм, а като се допре до него, ще избяга като от огън. Намирайки се в безопасност в този магически кръг, той можеше спокойно да наблюдава натрапницата, дори ако тя беше някоя от най-отровните змии в прерията.
Но не беше така. Напротив, това бе една от най-безопасните змии, безвредна като „пилето“, от което идва общоприетото й наименование. А същевременно е една от най-големите в списъка на американските влечуги.
Изразът на Зеб, докато седеше и я наблюдаваше, показваше само обикновено любопитство. Като ловец, свикнал да спи навън, той не се учуди или уплаши дори когато змията се приближи до кабриестото и отърка издигнатата си глава о въжето. Сега вече съвсем нямаше основание да се страхува, тъй като тя незабавно се обърна и се отдалечи в тревата.
Няколко секунди ловецът я наблюдаваше, без да се помръдне. Сякаш не беше решил дали да я настигне и унищожи или да я остави да си отиде невредима. Ако беше гърмяща змия, усойница или „мокасина“, щеше да постъпи според проклятието, изречено в райската градина, и щеше да смачка главата й с тежкия ток на ботушите си от крокодилска кожа. Но една безвредна пилищарка не бе неприятна за Зеб Стамп. Това ясно пролича от думите му, изречени, когато тя се отдалечаваше бавно.
— Горкото пълзящо животинче! Нека си върви, то не ми е враг, макар от време на време да изсмуква яйцата на пуйките и да намалява рожбите им. Такава му е природата и няма защо да му се сърдя. Ама има защо да се ядосвам на онзи глупав ирландец. Дявол да го вземе! Само ме събуди. Заслужава да му дам да се разбере, но не ми идва на ум нищо, което да не разсърди младия момък. Чакай! Мътните го взели!