Выбрать главу

Така-а! Докато той бръщолевеше, в хижата влезе кучето. На врата му висеше нещо. Разгледах го и познах, че е картичка на ловеца на мустанги. На нея пишеше нещо с червено мастило; после излезе, че не е мастило, ами кръв. Момъкът пишеше къде е. Отидох на мястото заедно с Фелим и хрътката.

Стигнахме навреме, за да спасим ловеца на мустанги от една петниста пантера — мексиканците им викат тигри, а момъкът им казваше ягуари.

Теглих един куршум на звера и край!

После занесохме ловеца на мустанги в колибата му. Трябваше да го носим на носилка, защото краката му не го държаха. Пък и умът му беше мръднал, като на пуяк, кога се опложда.

Затътрихме го до дома му. Там стоя, докато го намериха преследвачите.

Свидетелят млъква, като че размишлява дали да разкаже за странните случки, които бе видял в хакалето. Дали ще са от полза за обвиняемия или ще е по-добре да ги премълчи?

Той решава да мълчи.

Това не се харесва на обвинителя, който го подлага на разпит.

В резултат Зеб е принуден да разкаже подробно всичко, което се е случило в хакалето преди ареста и затварянето на обвиняемия в караулното помещение.

— А сега — казва той след разпита, — като ме накарахте да кажа всичко, дето знам, трябва да заявя, че има нещо, дето не се сетихте да ме питате. Ама аз съм длъжен да ви го кажа.

— Продължавайте, мистър Стамп — казва защитникът от Сан Антонио, който води разпита.

— Добре. Ще кажа нещо, ама не за подсъдимия, а за човека, дето според мене трябва да е на неговото място. Не казвам кой е. Ще ви разправя какво знам и какво открих, а вие, господа съдебни заседатели, ще си направите заключението.

Старият ловец спира и си поема дълбоко дъх, като че се готви за пълно признание.

Никой не се опитва нито да го прекъсне, нито да го подкани. Всички са под впечатлението, че той може да разкрие загадката за убийството. Тайната около конника без глава е вече разкрита и за нея няма какво да се говори.

— Така, граждани! — продължава Зеб Стамп след новото обръщение. — Подир това, дето чух и видях, разбрах, че бедният Хенри Пойндекстър е загинал. Разбрах още и това, че престъпникът не е ловецът на мустанги Морис Джерълд.

А кой е тогава? Това не можах да разбера; а и вие не можахте.

А не се съмнявах, че ирландецът е невинен, затова реших да науча истината. Не казвам, че няма улики против него. Наопаки, всичко е против него. Затова не гледах уликите, а отидох в прерията да поразгледам следите.

Сигурен бях, че до мястото на убийството и обратно ще има конски следи. И наистина, проклети да са, там имаше прекалено много следи. Иначе работата щеше да е много лесна.

Мене ме интересуваха главно едни от следите. Реших да вървя докрай по тия следи от копитата на един американски кон с три здрави подкови и една счупена. Ей тая!

Свидетелят изважда ръка от джоба си. На дланта му лежи три четвърти конска подкова.

Той я издига достатъчно високо, за да могат да я видят съдията, съдебните заседатели и зрителите.

— А сега, господин съдия и господа съдебни заседатели — продължава той, — конят с тая подкова е прекосил прерията през нощта на убийството. Вървял е след убития и след човека, обвинен в убийството. Вървял е все по следите на двамата и е спрял близо до мястото на престъплението.

Но човекът с тоя кон не е спрял там. Той е продължил, докато е стигнал близо до локвата кръв, пролята от него. Убиецът е бил на третия кон — на коня със счупената подкова.

— Продължавайте, мистър Стамп! — казва съдията. — Обяснете ни какво искате да кажете с тези странни думи.

— Ето какво искам да кажа, господин съдия. Оня човек се е скрил в гъсталака и оттам е изстрелял куршума, дето е убил горкия Пойндекстър.

— Какъв човек? Кой човек? Как се казва? Кажете името му! — запитват едновременно двадесет гласа.

— Там ще намерите името му.

— Къде?

— Къде ли? В онова тяло без глава, дето ви гледа, без да продума. Всички виждате — продължава свидетелят, като посочва конника без глава, — всички виждате едно червено петно отпред на сарапето. В средата му има дупка. Зад тази дупка май има и друга — в тялото на младежа. На гърба няма същата дупка. Ето защо смятам, че смъртоносният куршум е още там. Какво ще кажете, да свалим ли дрехите му и да погледнем?

Всички се съгласяват мълчаливо с предложението на свидетеля. Двама трима от зрителите, между тях и Сам Менли, пристъпват напред и с подходяща тържественост започват да свалят сарапето.