Петдесет конника са по петите му. Техните ездачи са насърчавани от думите, произнесени, както изглежда, от майора: „Върнете го жив или мъртъв!“ Но няма значение кой е казал тези думи. Преследвачите не се нуждаят от официално нареждане. Техният ужас от отвратителното деяние и уважението им към жертвата са достатъчни да ги подтикват напред. Всеки пришпорва настойчиво коня си, като че трябва да отмъсти за смъртта на родственик — на брат, като че всеки иска да допринесе за тържеството на правдата.
Никога по-рано животът на бившия капитан от кавалерията не се е намирал в такава опасност. Нито когато участвуваше в атаките по окървавените поля на Буена Виста, нито когато лежеше проснат на пода в кръчмата на Обердорфер и револверът на ловеца, на мустанги бе насочен в главата му. Той съзнава това много добре и лети напред със страхотна бързина, като само от време на време хвърля бърз и свиреп поглед назад. Този поглед не е от отчаяние. Не е стигнал още дотам, макар че е необяснимо на какво се надява при вида на толкова преследвачи, чиито дрезгави и изпълнени със закани гласове достигат до ушите му.
А той още се надява.
Къхуун знае, че конят му е бързоног и че пред него се простира гора. Наистина тя е на цели десет мили, но какво значение имат десет мили? Той се движи с двадесет мили в час и след тридесет минути ще се приюти сред дърветата.
Дали тази мисъл подхранва надеждите му?
Едва ли.
Да се крие в гората, когато между преследвачите има поне десет умели следотърсачи начело със Зеб Стамп! Не, не е възможно. Няма къде са се скрие и той знае, че е така.
Защо тогава още не се е отчаял и не се е примирил с неизбежната си съдба?
Да не би да го крепи слепият инстинкт на животното, което се опитва да избяга дори и тогава, когато няма изход?
Нищо подобно. Убиецът на Хенри Пойндекстър не е загубил разума си. В опитите си да избяга от ръката на правосъдието той не разчита на такива несигурни надежди като бягство в прерията на гърба на бързия кон или възможността да се укрие в гората, която се простира зад нея… Зад тази гора е границата. Към нея са отправени мислите и надеждите му.
Всъщност има две граници — едната разделя две нации, който се смятат за цивилизовани. Между тях съществува споразумение за предаване на престъпниците, при все че убиецът с окървавени ръце може да избегне правосъдието, нещо, което често се случва, ако е достатъчно умел. Той просто променя местожителството и националността си.
Но намерението на Къхуун не е такова. Колкото и да не се спазва споразумението между Тексас и Мисисипи, той не желае да се изложи на опасността да бъде предаден. И има основание да не желае, като се вземе предвид тежестта на престъплението му.
Макар че препуска към Рио Гранде, той няма намерение да я прекоси. Къхуун има предвид другата граница, зад която скитат команчите — бездомниците на прерията, готови да вдигнат ръка срещу всеки белокож, но не и срещу човек пролял кръвта на бял. В техните палатки убиецът ще намери не само дом, но и гостоприемство, а може би и особени почести.
Тези обстоятелства вдъхват надежда на Къхуун и прогонват отчаянието. Макар че язди право към Рио Гранде, намерението му е да избяга под прикритието на гората към Ляно Естакадо.
Той не се страхува нито от опасностите, които крие тази страхотна пустиня, нито от каквито и да е други опасности пред него. Те не са нищо в сравнение с това, което го очаква назад.
Къхуун съжалява може би, че е заставен да избяга по такъв ужасен начин — да изостави богатството, приятели, обществено положение и най-вече да се раздели с жената, в която е безумно влюбен и никога може би не ще види отново.
Но той няма време да мисли за нея. За този жалък човек животът е по-скъп от любовта. Той си въобразява, че животът е пред него; но в същото време е сигурен, че смъртта го следва по петите.
Убиецът препуска с най-голяма бързина, която може да изтръгне от мексиканския мустанг, бърз като прадедите си от Арабия. Животното би трябвало скоро да се умори. То е преминало над двадесет мили от сутринта — повечето в галоп. Но конят не показва признаци на умора досега. И той като всички свои събратя ще премине, без да грохне, още петдесет, а ако стане нужда, и сто мили.
„Какво щастие, че размених моя кон с коня на мексиканката“ — мисли ездачът. Ако не беше този мустанг, сега щеше да седи под мрачната сянка на дъба пред стария съдия и съдебните заседатели, подстрекавани да го съдят от безскрупулния линч и неговата банда — регулаторите.
Сега вече не го заплашва такава ужасна съдба. Струва му се, че е избягнал опасността. Къхуун поглежда назад и вижда, че преследвачите са далеч зад него. Той поглежда напред и вижда тъмните очертания на гората над светлозелената савана. Той не се съмнява, че ще я достигне; а тогава ще бъде в безопасност.