Сетих се! Да не ми е името Зеб Стамп, ако точно това не ми трябваше.
При тези думи ловецът, чието лице се развесели изведнъж, скочи и превит на две, се втурна след отдалечаващата се пилищарка. С няколко крачки той се намери до змията и се хвърли върху й с протегнати пръсти.
В следващия миг Зеб вдигна дългото й лъскаво тяло от земята. То се гърчеше в ръцете му.
— Сега, мистър Фелим — възкликна той, — ела да видиш, ако не изплаша ирландската ти душица така, че да не можеш да мигнеш до сутринта. Ето ти другар за леглото!
Като каза това, той се приближи до колибата, промъкна се тихо в сянката й и пусна змията в кръга, образуван от кабриестото, с което Фелим бе заградил така умело жилището си.
След това Стамп се върна на тревистото си легло, зави раменете си със старото одеяло и промърмори:
— Влечугото няма да излезе от кръга — това е сигурно. Че ще вземе да обикаля навсякъде, за да намери откъде да се измъкне — и това е сигурно. И ако не пропълзи по този ирландски глупчо, преди да мине половин час, значи, че аз самият съм глупак. Хей! Какво става! На, ако вече не го е полазила!
И да искаше ловецът да каже още нещо, нямаше да се чуе. Защото в този миг се вдигна такава врява, която сигурно изпоплаши всичко живо по Аламо на няколко мили нагоре и надолу по потока. Отначало се разнесе човешки вик или по-скоро рев, който можеше да идва само от гърлото на един ирландец. Фелим О’Нийл надаваше този адски вой.
Неговият глас обаче скоро потъна в хор от лай, ръмжене и цвилене, което продължи няколко минути.
— Какво има? — запита господарят му, като скочи от леглото и тръгна пипнешком към ужасения си прислужник. — Какво те прихвана. Фелим? Да не си видял призрак?
— Ох! Господарю! Господи! Нещо по-лошо. Една змия ме погуби! Изпохапа ме навсякъде! О, свети Патрик, спаси мене грешния! Сигурно ще умра!
— Ухапа ли те, казваш! Къде? — попита Морис, като запали бързо светилника и почна да разглежда кожата на прислужника, подпомогнат от стария ловец, който бе пристигнал вече в колибата.
— Не виждам никакви следи от ухапването — продължи ловецът на мустанги, като обърна Фелим няколко пъти и старателно разгледа тялото му.
— И драскотина дори няма — обади се лаконично Стамп.
— Дано не ме е ухапала! Пропълзя по цялото ми тяло. Още я усещам по кожата си — студена като лед.
— Наистина ли е било змия? — попита Морис, склонен да се усъмни в изявленията на своя помощник. — Сънувал си, Фелим, и нищо повече.
— Ни най-малко, господарю. Беше истинска змия. Бога ми, сигурен съм.
— Трябва да е било змия — забеляза сухо ловецът. — Я да видим дали можем да я намерим. Чудна работа! Около цялата къща има въже от конски косъм. Как го е преминала? Ето я, ей там!
Още докато говореше, ловецът посочи към един от ъглите на колибата, дето змията се бе навила на кълбо.
— Е, пилищарка! — продължи той. — Не е опасна, като гълъбче е! Не може да е ухапала мистър Фелим, но ето на — отсега нататък няма вече да хапе.
Ловецът сграбчи змията, вдигна я високо и я тръшна о пода на колибата така, че тя почти загуби способност да се движи.
— Ето, мистър Фелим — обади се той, като я довърши с тока на тежките си ботуши. — Сега можеш да си легнеш и да спиш необезпокояван до сутринта поне от змии.
Като подритна мъртвата змия, Зеб Стамп напусна колибата, позасмя се самодоволно и за трети път изтегна огромното си тяло в тревата.
Глава VIII
СТОНОЖКАТА
Убиването на змията сякаш бе знак за възстановяване на общото спокойствие. Воят на хрътката престана заедно с воя на Фелим. Мустангите под сенчестите дървета се успокоиха.
Единственият шум, който се чуваше в колибата, се дължеше на неспокойните движения на Фелим. Той не вярваше вече в кабриестото и се въртеше сегиз-тогиз на конската кожа.
И навън само един звук нарушаваше спокойствието, но той беше съвсем различен от шума, който се чуваше вътре. Можеше да се оприличи на смесица от грухтене на алигатор и крякане на жаба. Но тъй като идваше от ноздрите на Зеб Стамп, не можеше да бъде нищо друго освен хъркането на ловеца, което показваше, че той е заспал дълбоко.
Стамп заспа веднага, щом се настани в кръга на своето кабриесто. Той си беше отмъстил на Фелим, като смути съня му, а това успокои нервите му и сега се бе отдал отново на пълна почивка.