Ловецът извади ножа си и най-напред окастри бодлите на кактуса, след това махна външната му корица и наряза дебелите сочни листа на резени, дебели около една осма от инча37. Той нареди парчетата едно до друго върху ивица чисто платно, което Морис беше приготвил, и с вещината на ловец сложи компреса на възпаленото място, за което бе казал, че е от ноктите на стоножката. Всъщност то се дължеше на отровата от долните челюсти на стоножката, която се бе впила хиляди пъти в тялото на заспалия слуга.
Кактусът започна да действува почти веднага. Парливият сок на растението — силна противоотрова — унищожи секрециите на животното. Успокоен, болният, който вече нямаше от какво да се страхува, скоро заспа дълбок и ободрителен сън.
Ловецът се опита да намери стоножката, но не успя, защото тази отвратителна гадина, позната в Мексико под името алакран, не се страхува като гърмящата змия, а преминава през кабриестото. След това самозваният лекар излезе тихо от колибата и още веднъж се настани на тревата, гдето спа спокойно до сутринта.
В ранните часове на зората и тримата бяха на крак. Фе-лим се беше съвзел както от страха си, така и от треската. След като закусиха с остатъците от печената пуйка, те побързаха да излязат навън. Бившият коняр от Балибалах, подпомогнат от тексаския ловец, приготви дивите коне за път през равнината, като ги завърза здраво един за друг. През това време Морис се погрижи за собствения си кон и за петнистата кобила. Повече време той отдели за красивата пленница — грижливо среса гривата и опашката й и изчисти лъскавата й кожа от петната, които показваха колко жестоко я бе преследвал, докато нейната горда глава падне в плен на ласото му.
— Няма нужда от това — възкликна Зеб, който, изненадан, наблюдаваше ловеца на мустанги. — Няма защо толкова да си давате зор. Удли Пойндекстър не е човек, който да се отметне от думата си. Ще лапнете двестате долара сигурно, както е сигурно, че аз се казвам Зеб Стамп. Дявол да я вземе, кобилата си заслужава парите до последния цент.
Морис го слушаше, без да отговори, но ако се съдеше по сдържаната усмивка, която играеше на устните му, кентъкецът не беше изтълкувал правилно причините за неговото престараване.
След по-малко от час, възседнал своя дорест кон, ловецът на мустанги бе на път. На края на ласото си водеше петнистата кобила. След него бързо се движеха през равнината пленените жребци, водени от коняря. Зеб Стамп трябваше непрекъснато да пришпорва старата си кобила, за да не изостане. Тара, която подбираше къде да стъпи сред бодливата трева mesquite, подтичваше неуморимо след тях.
Хижата, чиято кожена врата бе затворена, за да не влизат животни, остана сама. За известно време тишината наоколо се нарушаваше само от крясъка на рогатия бухал, писъка на когуара38 и воя на гладния койот.
Глава IX
ПОГРАНИЧНИЯТ ФОРТ
„Осеяно със звезди знаме“, издигнато над форта Индж, се развява на високия пилон и хвърля неспокойната си сянка над една странна и необичайна гледка.
Това е картина на истински пограничен живот, която само четката на младия Верне39 може да предаде вярно — картина полувоенна, полуцивилна, полудива, полуцивилизована — изпъстрена с хора, чиито дрехи, цвят на кожата и занятие показват, че принадлежат на двете крайности на обществото и на всички възможни степени помежду им.
Дори фонът — самият форт — е разнороден по характер. Осеяното със звезди знаме не се вее над кули и бойници, неговата сянка не пада над укрепления или подземни ходове, ров, ескарп40 или насип. Няма нищо, което да напомня за крепост — груба ограда, направена от стволовете на дървото алгаробия, обкръжава навеси за двеста коня, десетина сгради със съвсем обикновена архитектура, някои от които са просто плетени бараки, измазани с глина; най-голямата е казармата, зад нея — болницата и складовете на интенданта; от едната страна е караулното помещение, а от другата — по-претенциозните на вид офицерски квартири и столовата. Всички са измазани и белосани с вар, която се намира в изобилие на Леона. Всички са спретнати и чисти, както подобава на войски на голяма цивилизована страна. Такъв е фортът Индж.
Недалеч друга група постройки привлича погледа. Те са почти толкова внушителни, колкото и описаните по-горе сгради, наречени „фортът“. Сянката на знамето не пада върху тях, но те са под негово покровителство — на него дължат своето появяване и съществуване. Това е зародишът на селото, което неизменно се появява близо до американските военни гарнизони и което по всяка вероятност в недалечно бъдеще ще стане град — може би голям град.
39
Хорас Верне (1789–1863) — изтъкнат френски художник, чиито баща и дядо са също художници. Б. пр.