Досега никакви промени не бяха направени нито във външния, нито във вътрешния вид на жилището; само обитателите бяха нови. В двора и в коридорите, където по-рано можаха да се видят чисто испански типове, сега се мяркаха полуанглосаксонски, полуфренско-американски лица. Вместо богатия звучен андалузки език сега се чуваха по-твърдите гърлени звукове на някакъв полутевтонски език, разнообразяван от време на време от по-мелодичния френски език на креолите.
Извън стените на сградата, в нещо като малко селце от хижи, покрити с листа от юка, които по-рано са давали подслон на пеоните45 и прислужниците от асиендата, промените бяха по-очебийни.
По моравата, гдето гордо се е разхождал високият и строен vaquero46 с широкопола лъскава шапка, шарено сарапе и шпори, които звънтят при всяка стъпка, сега можеше да се срещне властният „надзирател“, облечен в синя фланела или шаячно палто, чийто камшик плющи на всяка крачка. Там, където по-рано тъжните и сериозни червенокожи деца на ацтеките и анауаките, оскъдно облечени в щавени овчи кожи, са се движели бързо и тихо или са се излежавали равнодушно около техните jacales47, сега можеха да се чуят черните синове и дъщери на Етиопия, които от ранна утрин до късна вечер бъбрят на своя гъмбо48.
Но за добро ли бяха тези промени в имението Каса дел Корво? Беше време, когато хората в Англия единодушно и настойчиво биха отговорили „не“ с цел да удавят всяко съмнение в тяхната откровеност.
Човешката слабост и лицемерие заслужават съжаление. Нашите чувства на симпатия към робите се оказаха само прозрачно притворство. Управлявана от малцинство, състоящо се от съзаклятници, които си бяха присвоили ръководните постове в четирите съсловия, водена от тези похотливи конспиратори срещу човешките права, Англия не остана вярна на своите високо прокламирани принципи. Тя жестоко отритна доверието и упованието на народите.
За съвсем друго си мислеше Луиза Пойндекстър, когато се отпусна на стола пред тоалетното огледало и накара прислужницата си Флоринда да я приготви за посрещане на гостите, които се очакваха да дойдат в асиендата.
Това ставаше в деня, определен за приема по случай пристигането на семейство Пойндекстър, и около час, преди да се поднесе вечеря. Нервността в държанието на младата креолка, което Флоринда бе забелязала, можеше да се обясни с предстоящото празненство. Но всъщност не беше така. Прислужницата си имаше свое собствено мнение за неспокойствието на младата господарка, както стана ясно от разговора, последвал между тях.
В действителност едва ли би могло да се нарече разговор. По скоро младата господарка мислеше гласно, а прислужницата играеше ролята на ехо. През целия си живот креолката гледаше на самуреночерната прислужница като на вещ, от която не заслужава да крие мислите си, тъй както не ги крие от столовете, масата, канапето или от който и да е друг мебел в стаята. Разликата се състоеше само в това, че Флоринда беше жива и общителна и можеше да дава гласен отклик на туй, което й се доверяваше.
Първите десет минути, след като влезе в стаята, Флоринда говори за разни незначителни неща. Господарката й само от време на време възклицаваше.
— О, мис Луи — каза негърката, докато пръстите й нежно си играеха с лъскавите плитки на младата господарка, — колко хубав косата ви! Също като дългия спански мъх, дето спуска от кипарисите. Само друг цвят и блести като прозорец на захарна къща от приказка.
Както вече знаем, Луиза Пойндекстър беше креолка и затова не е необходимо да споменаваме, че косата й беше тъмна и както простичко се изрази самуреночерната прислужница — разкошна като испански мъх. Тя не беше черна, но с бляскав, наситен кафяв цвят, какъвто може да се види по черупката на костенурка или по кожата на уловен през зимата самур.
— Ах! — продължи Флоринда, като разпиля една огромна плитка от косите, които блестяха като кестени на черната й длан. — Ако аз има на главата така хубав коса таз проклета къдрава вълна, сички щяха да се търкалят в моите крака — ’сички до един.
— Какво искаш да кажеш, момиче? — запита младата господарка, като че ли току-що изтръгната от някакво дълбоко мечтание. — Какво казваш? Да се търкалят в краката ти ли? Кой да се търкаля?
— Е, сега! Вие знайте какво иска кажа!
— Честна дума, не зная.
— Ще накара да залюбят мене. Тъй трябвало кажа.
— Но кой?
— Сички бели — джентълмени. Младият плантатор, фицери от форта — ’сички, ’сички. С ваша коса, мис Луи, щях покоря сички.
45
Пеон — мексикански беден селянин, който поради дългове, които не може да изплати на господаря-плантатор, е изпаднал в положение на роб. Б. пр.