— Дявол да ме вземе, мис Луиза, нищо не разбирам, май че почти нищо. Разбрах за виното и за другите работи, но за кой млад джентълмен говорите? Това не разбрах.
— Но как може да не разбирате за кого говоря? Младият джентълмен, младият човек, за когото казахте, че ще доведе коня.
— Аха! Морис — мустангера ли? Права сте, права сте, като го наричате джентълмен. Не се случва често ловец на мустанги да го наричат джентълмен или да заслужава да го наричат така. Той си е джентълмен, целият — отгоре до долу, — макар че е ловец на коне и при това ирландец.
Очите на Луиза Пойндекстър бляскаха от удоволствие, докато слушаше мнението на ловеца, което беше също като нейното.
— Ама трябва да ви кажа — продължи ловецът, сякаш някакво съмнение го бе осенило, — че не върви друг да го покани. Той е горд, както казват хората от Мисисипи „горд като Пойндекстъровци“. Извинявайте, мис Луиза, че се изпуснах. Съвсем не се сетих, че и вие сте от Пойндекстъровци — не най-гордата, но най-красивата.
— О, мистър Стамп! Можете да ми говорите, каквото си щете. Вие знаете, че аз няма да се обидя от вас, мил стар великан!
— Този, който може да каже или да направи нещо, за да ви обиди, мис, е по-нисък и от джудже!
— Благодаря, благодаря! Познавам вашето честно сърце познавам вашата преданост. Може би някой път, мистър Стамп — тя говореше колебливо, сякаш имаше нещо предвид, — може би някой път да имат нужда от вашето приятелство.
— Когато ви потрябва, имате го! Старият Зеб Стамп може да ви обещае това, мис Пойндекстър. Ако Зеб още може да диша, а не ви помага, той ще бъде по-долен от пора и по-подъл от койота.
— Хиляди, хиляди благодарности! Но какво щяхте да кажете! Говорехте, че не трябвало друг да го покани.
— Да.
— Какво искахте да кажете?
— Исках да кажа, че нищо няма да стане, ако аз поканя Морис — ловеца на мустанги, да яде и да пие под този покрив. Ако не го покани баща ви, ще си иде, без да хапне нещо. Разбирате ли ме, мис Луиза? Той не е от онези бели бедняци, дето може да ги прати човек в кухнята.
Няколко секунди младата креолка стоя, без да отговори. Тя сякаш обмисляше нещо, което я поглъщаше изцяло.
— Това няма никакво значение — каза тя с тон, който показваше, че е решила какво да прави. — Няма значение, мистър Стамп! Няма нужда вие да го каните. Само ми кажете, когато пристигне, но дано да не сме седнали на вечеря, защото тогава, разбира се, той не може да очаква някой да го посрещне. Но ако пристигне по това време, ще го задържите, нали?
— Ще го направя, ако ми кажете, мис!
— Добре, казвам ви: съобщете, когато дойде! Аз ще го поканя!
— Ако вие го поканите, мис, смятам, че ще му се развали апетитът. И вълк, дето умира от глад, ще забрави глада си само като ви види, пък да не говоря за сладкия ви глас… Когато идвах насам, бях гладен, гладен че цял суров ястреб можех да глътна, пък сега вече не ми е до ядене. Мога да прекарам цял месец, без да хапна.
Младата девойка отговори на тези възторжени излияния с чист, звънлив смях и посочи към другия край на патиото, където прислужницата й се появи от кухнята с лека табла на ръце, следвана от Плуто с друга, по-голяма и по-натоварена табла.
— Ах, драги великане! — отговори девойката с престорен укор в гласа. — Няма да повярвам, че сте си изгубили апетита, докато не изядете всичко. Ето Плуто и Флоринда идват. Те носят нещо, което ще ви направи по-добра компания от мене, затова ще ви оставя да й се понаслаждавате. Довиждане, Зеб довиждане, или както хората тук казват „Hasta luego“.
Весело звучаха тези думи. Луиза Пойндекстър се отдалечи с лека стъпка по покрития коридор. Чак когато влезе в стаята си и се почувствува сама, тя се отдаде на по-сериозни мисли, които се изляха в тихи, но загадъчни думи:
— Това е моята съдба. Чувствувам го, зная го, че е така. Не смея да я срещна, а все пак не мога да я отбягна. Не мога и не искам!
Глава XII
УКРОТЯВАНЕ НА ДИВАТА КОБИЛА
Най-приятната част в една мексиканска къща е тази, на която за под служи покривът, а за таван — небесния купол — асотеата. При хубаво време, а в тази слънчева страна времето е винаги хубаво, асотеата се предпочита пред гостната; особено привечер, когато слънцето хвърля розовите си лъчи върху снежните върхове на Оризава, Попокатепек, Толука и „Близ-начките“, когато искрящите вина на Ксерес и Мадейра са разпалили въображението на андалузките синове и дъщери — потомци на конкистадорите51, — които се изкачват по покривите на домовете си, за да гледат известната по цял свят земя, прочула се с геройските дела на техните прадеди.
Тогава мексиканският „кавальеро“, нагизден във везани дрехи, показва изящния си вид пред някоя сеньорита и пухка дима от цигарата си в лицето й. Тогава чернооката донсела52 благосклонно слуша нежно нашепвани думи или само се прави, че слуша, а с натежало сърце и блуждаещи очи хвърля крадливи погледи към някоя далечна асиенда в равнината, гдето е домът на онзи, когото тя истински обича.