Долната челюст на дивата кобила беше вързана с ремък, единият край на който бе преметнат през главата й; само с тази единствена юзда в ръце Морис се метна на гърба й. За първи път на нея се качваше човек. За първи път тя изпитваше такова оскърбление. Пронизителният й яростен вик явно показваше нейната решимост да се съпротивява срещу опитите да бъде унижена до положението на робиня.
Конят неволно се изправи на задните си крака и няколко секунди запази равновесие в това положение. Ездачът, предугадил това, обгърна шията му с ръце и сграбчил здраво гърлото му, изглеждаше като част от него. Ако не го беше направил, конят можеше да се хвърли по гръб и да го смаже под себе си.
След това мустангът хвърли високо задните си крака, което се очакваше. Да се задържи сега на гърба на животното, без да бъде хвърлен, беше най-трудното за ездача. Уверен в своето умение, ловецът на мустанги се бе отказал от седлото и стремена, които (сега щяха да му помогнат. С тях обаче той не би могъл да постигне най-завидния подвиг в прерията — да обязди неоседлан кон.
Морис го направи без седло и стремена. Когато кобилата хвърли високо задната си част, той бързо се обърна на гърба й, метна ръце около тялото й, а върховете на ботушите му се забиха в плешките й: по такъв начин той устоя на нейните опити да го хвърли на земята.
Мустангът се опита още два-три пъти, но безуспешно — ловецът беше умел. След това вбесеното животно като че ли разбра, че усилията му са напразни, и престана да се мята. То скокна напред и се втурна в галоп, сякаш имаш намерение да не спре, докато не стигне края на земята.
Мустангът сигурно се беше спрял някъде, макар че се изгуби от погледа на зрителите, които останаха по местата си, очаквайки ездачът да се завърне.
Докато го нямаше, нееднократно се правеха предположения, че може да е убит или най-малко зле „осакатен“. Сред присъствуващите имаше един мъж, който желаеше това да се случи, но имаше и една девойка, за която такова нещастие би било равностойно на смърт — като че нейният собствен живот зависеше от неговото завръщане жив и здрав. Защо Луиза Пойндекстър — дъщерята на гордия притежател на захарни плантации от Луизиана, хубавицата, чиято красота се славеше надлъж и шир, защо тя, която само да кажеше „да“ и можеше ла има за съпруг най-богатия благородник в страната — се бе увлякла, защо позволяваше мислите й да следват този беден тексаски ловец на коне? Това беше тайна, непонятна даже за нейния здрав разум.
Може би Луиза още не се бе увлякла напълно. Поне така й се струваше. Ако го съзнаваше и се поразмислеше, може би щеше да се опита да изгони от съзнанието си неизбежни те размишления за последствията. Тя чувствуваше, че в нея се е породил някакъв странен интерес към този човек. Така се бе представил, че бе привлякъл вниманието й. Различаваше се коренно от всички други, с които се бе запознала в отбраното общество. Тя съзнаваше, че интересът й към него, възникнал само от една дума, поглед, жест, които бе видяла сред пепелищата на изгорялата прерия, вместо да отслабне, растеше постоянно. Този интерес не бе намалял, когато Морис — ловецът на мустанги, се появи сега в равнината, възседнал дивия мустанг, който вече не беше див и не желаеше да унищожи ездача си, а с приведена глава и покорен израз признаваше пред целия свят, че е намерил своя господар.
Без да го заявява пред света, дори и пред самата себе си, младата креолка изпитваше същите чувства като мустанга.
— Мис Пойндекстър! — каза ловецът на мустанги, като се плъзна по гърба на коня, без да обръща внимание на ръкоплясканията, с които го посрещнаха. — Може ли да ви помоля да се приближите до кобилата, да хвърлите това ласо на шията й и да я отведете в конюшнята? Ако направите това, тя ще ви смята за своя укротителка и винаги ще ви се покорява, защото това е знакът, който за първи път я лиши от свобода.
Една превзета жена би започнала да се дърпа при това предложение, една кокетка би отказала, една плаха девойка би се отдръпнала страхливо. Но не и Луиза Пойндекстър, потомка на една fille â la casette. Без да се колебае нито за миг, без каквато и да е превзетост или страх, тя излезе от аристократичния кръг, пристъпи напред и както той й бе казал, взе въжето от конски косъм, метна го леко около врата на опитомения мустанг и го отведе към конюшнята на Каса дел Корво.
През цялото време в ушите й звучаха думите на ловеца на мустанги, а в сърцето й отекваха странни предчувствия.
Тя ще ви смята за своя укротителка и винаги ще ви се покорява, защото това е знакът, който за първи път я лиши от свобода.