Бившият капитан от доброволците изруга със стиснати зъби, когато дорестият кон префуча край него и закри от погледа му отдалечаващата се петниста кобила.
Слънцето, достигнало зенита си, осветяваше странна картина. Стадо диви кобили препускаше с главоломна бързина по прерията. Една тяхна посестрима с ездачка на гърба си ги следваше на около четиристотин ярда. На същото разстояние от нея един дорест жребец, възседнат от живописно облечен младеж, явно се опитваше да я настигне. Малко по-назад се виждаха конници — някои в цивилни, други във военни дрехи. След тях взвод драгуни се движеше в пълен галоп. Те току-що бяха оставили дамите и господата, които също бяха на коне, но стояха неподвижни в равнината или тъпчеха на едно място и размахваха ръце.
След двадесет минути картината се измени. На сцената — огромния зелен килим на прерията — се виждаха същите лица. Но сега те бяха групирани по друг начин или поне разстоянията помежду им бяха станали по-големи. Манадата се бе отдалечила от петнистия мустанг, а мустангът — от дорестия кон, а дорестият кон — от всички, които се състезаваха с него, се бяха изгубили от погледа. Тях можеше да ги види само силното око на орела, който се вие във високото сапфирено небе.
Дивите кобили, мустангът и неговата ездачка, дорестият кон и ездачът му останаха сами в саваната.
Глава XV
БЕГЛЕЦЪТ Е НАСТИГНАТ
Преследването продължи още една миля без особени промени. Дивите кобили препускаха с всички сили, но повече не цвилеха изплашено. Мустангът изцвилваше от време на време. Неговите стари другари като че ли не го забелязваха. Ездачката седеше здраво на седлото, без да проявява страх.
Дорестият кон изглеждаше по-възбуден, но не толкова, колкото господарят му, който бе започнал да проявява признаци на отчаяние и раздразнение.
— Давай, Кастро — извика той нетърпеливо и настойчиво. — Какво става с твоите копита точно днес? Спомни си, че по-рано я настигна, макар че признавам, не беше много лесно, а сега има и товар. Не виждаш ли, животно такова! Товар, който струва повече от злато, който заслужава всяка капка от твоята и моята кръв. Петнистата кобила сякаш бяга по-бързо. Дали защото е обучена или защото всеки кон препуска по-бързо, когато го яздят? Ами ако я изгубя от погледа си? Започва да става опасно. Лошо е за младата девойка. Нещо повече — опасно! Наистина опасно! Ако я изгубя от погледа си, тя сигурно ще пострада!
Мърмореше си така Морис и продължаваше да язди с очи, устремени към отдалечаващата се ездачка. От време на време той измерваше с тревожен поглед разстоянието, което ги делеше.
До този миг той не беше се сетил да извика девойката. Може би тя щеше да го чуе, но едва ли щеше да долови думите му, да разбере предупрежденията и съветите му. Той не беше извикал досега отчасти поради тази причина и отчасти защо то всеки миг очакваше да я настигне. Освен това знаеше, че за да бъде спрян мустангът, трябва да се действува, а не да се вика.
През цялото време Морис се надяваше, че може да се приближи достатъчно, за да хвърли ласото си върху врата на животното и да го подчини. Постепенно тази надежда угасна.
Сега манадата навлезе в храсти, които покриваха гъсто равнината, а после се превръщаха и в цяла гора. Това създаде нови тревоги на преследвача. Мустангът можеше да навлезе в шубраците или да изчезне в завоите на гората.
От време на време дивите кобили изчезваха от очите му. Те скоро щяха съвсем да се загубят. Техният стар другар, мустангът, вече нямаше никаква възможност да ги настигне.
Но какво значение има това? Дали девойката ще се изгуби в прерията или в гората, или сред манадата — над нея все виси опасност.
Изведнъж ловецът на мустанги се сети за нещо още по-страшно — толкова страшно, че започна сам да си говори възбудено:
— О, небеса — възкликна той, а челото му се помрачи още повече. — Ами ако жребците минат насам! Тези шубраци са любимото им място. Те бяха тук само преди една седмица и този — да, този е месецът, когато се разгонват!
Шпорите на ловеца отново се впиха и целите почервеняха от кръв. Кастро, който галопираше толкова бързо, колкото можеше, поглеждаше укорително назад.
В този миг манадата изчезна от погледа на дорестия кон и на неговия господар, а вероятно и от погледа на петнистия мустанг и неговата ездачка. В това нямаше нищо чудно. Кобилите бяха навлезли между две горички, които ги закриваха.