Само един от тях яздеше в правилна посока. Той бе възседнал едър, кестеняв, як кон, който не се отличаваше с особена красота, но беше бърз и издръжлив. Синьо палто с полувоенна кройка, фуражка от същия цвят бяха дрехите, които обикновено носеше бившият капитан от доброволците Касий Къхуун. Той беше човекът, който направляваше кестенявия си кон по вярната следа. С камшик и шпори Къхуун подтикваше животното да бърза колкото може. А сам той бе подтикван от една мисъл, остра като шпорите му, които го караше да влага всичките си сили в това, което вършеше.
Като гладна хрътка Къхуун не изпущаше от очи следата с надежда развръзката да награди усилията му.
Касий Къхуун нямаше ясна представа каква щеше да бъде развръзката, но от време на време той поглеждаше към кобурите от които се подаваха чифт револвери, и очевидно в неговото съзнание се тъкмеше някакъв зловещ план.
Ако не бе му помагала една случайност, той сигурно би се заблудил като другите. Къхуун имаше предимство пред тях, защото вървеше по следи от копита, които бе виждал по-рано. С болезнена яснота той си спомняше едните — по-големите. Беше ги виждал по овъглената повърхност, сред пепелта на опожарената прерия. Някакъв неопределен инстинкт тогава го бе накарал да ги забележи и сега си ги спомни.
Направляван от следите, капитанът дойде до гъсталака, а след това и до поляната, където петнистият мустанг беше спрял така неочаквано. Дотук беше лесно. Оттук нататък трябваше да прави догадки. Между следите от дивите кобили личаха стъпките и на други два коня. Но тук те не бяха галопирали. Изглежда са спирали — стояли са един до друг.
А сега накъде? Там, дето беше минала манадата нямаше отпечатъци от подкови, нито пък някъде другаде. Земята наоколо беше твърда и покрита с камъни. Галопиращ кон щеше да остави следи по нея, но не и кон, който се движи спокойно.
А точно така петнистият мустанг и дорестият жребец бяха напуснали това място. Те бяха вървели бавно около двадесет ярда, а после в галоп до капана за мустанги.
Нетърпеливият преследвач бе озадачен. Той заобиколи няколко пъти мястото, след това тръгна по следите на дивите кобили, но се върна, без да открие посоката, в която бяха тръгнали двата подковани коня.
Сега Къхуун беше повече от изненадан, но в този миг се появи един самотен конник и прекъсна мъчителните му догадки.
Човекът, който се приближаваше, не беше непознат. Той беше огромен на ръст, облечен в груби дрехи, с брада чак до копчетата на палтото и яздеше най-окаяния кон, който може да се намери на сто мили наоколо; той беше стар познайник. Касий Къхуун познаваше Зебулон Стамп. А и Зеб Стамп познаваше Кеш Къхуун много преди и двамата да бяха дошли в прериите на Тексас.
— Не намерихте ли момичето, мистър Къхуун? — запита ловецът, като се приближи тържествено. — Май че не сте — продължи той, сякаш си бе направил заключение от израза на лицето на Къхуун. — Дявол да го вземе! Какво ли е станало? Чудна работа! Такава ездачка, пък да остави тази кранта да я отвлече. Ама няма нищо страшно. Ловецът ще метне ласото си на врата на животното и ще го накара да не щурее. Защо сте се спрели тука?
— Не мога да разбера накъде са тръгнали. Следите показват, че са се спирали тук, но по-нататък не виждам следи от подковани копита.
— Тъй, тъй, прав сте, мистър Кеш. Спирали са се тук и близко са стояли един до друг. След туй не са тръгнали подир дивите кобили. Не са! Е, тогава?
Зеб Стамп внимателно огледа равнината, сякаш оттам очакваше отговор, а не от Касий Къхуун.
— Никъде не мога да видя следите им — отговори бившият капитан.
— Не можете ли? Аз пък мога. Я погледнете! Не виждате ли, че тревата е газена.
— Не.
— Я гледай! Ами че то е ясно като бял ден! Ето ти голямата подкова, ето ти и по-малката до нея. Насам са тръгнали; личи си, че само дотука са вървели подир дивите кобили. Няма да е лошо и ний да тръгнем след тях.
— Да тръгнем! Веднага да тръгнем!
Без да говори повече, Зеб се отправи по новата следа, която въпреки че другият не различаваше, за него бе, както сам ка за, „ясна като бял ден“.
След малко, когато стигнаха до мястото, откъдето конниците се бяха впуснали в галоп, за да избягат от каваладата, и отпечатъците от копитата им набраздяваха торфа, следите станаха ясни и за спътника на Зеб.
Не след дълго следите пак се загубиха сред стотици други отпечатъци по моравата или по-скоро станаха незабележими за по-неопитни наблюдатели от Зеб Стамп.