— Уиски с вода! — отвърна като ехо последният без голямо желание да услужи на новия посетител. — Искате уиски с вода? Чашата струва две пени.
— Не ви питам колко струва — отговори ловецът на мустанги, — помолих ви само да ми сервирате чаша уиски с вода. Имате ли?
— Да, да — отговори немецът, изплашен от резкия тон. — Имаме много уиски с вода. Заповядайте!
Докато му сервираха това обикновено питие, Морис размени поздрав с офицерите. Повечето от тях го познаваха лично, защото той доставяше коне на форта.
Тъкмо щяха да започнат да го разпитват, както бе внушил майорът, когато влезе друг човек и осуети намерението им.
Новодошлият беше Касий Къхуун, а не беше удобно да разискват въпроса в негово присъствие.
Къхуун се приближи към групата офицери и цивилни с привичната си надменност и ги поздрави като човек, който е бил цял ден в тяхната компания и се е отделил съвсем за кратко. Макар и не съвсем пиян, бившият офицер от доброволческата войска явно бе под влиянието на алкохола. Блясъкът на очите му, неестествено бледото чело, засенчено от падналата напред коса и кипната фуражка, показваха, че е пил повече, отколкото е разумно.
— Заповядайте, джентълмени — извика той, като се обърна към групата на майора, и се приближи към тезгяха. — Да пием по едно, иначе старият Дафър зад бара ще каже, че напразно хаби свещите зарад нас. Черпя всички. Какво ще кажете?
— Дадено, дадено — отвърнаха неколцина.
— А вие, майоре?
— С удоволствие, капитан Къхуун.
Както беше обичаят, поканените се наредиха край тезгяха и всеки поръча питието, което желаеше.
Поръчаните напитки бяха толкова различни на вид, колкото хора присъствуваха. Самият Къхуун се провикна:
— За мене едно шери — и веднага добави, — примесено с горчива ракия.
— Шери с горчива ракия ли искате, мистър Къхуун? — запита стопанинът, като се наведе угоднически през тезгяха към предполагаемия собственик на голямо имение.
— Разбира се, глупав тевтонецо! Шери казах, нали?
— Веднага, mein Herr64, веднага! Шери с горчива ракия, шери с горчива ракия — повтори кръчмарят, като побърза да постави чашата пред невъзпитания гост.
На тезгяха имаше вече няколко души и когато голямата компания на майора се присъедини към тях, не остана нито инч свободно място.
Случайно, а може би и нарочно Къхуун застана в края на редицата поканени от него. По този начин той се намери непосредствено до Морис Джерълд, който пиеше спокойно уиски с вода и пушеше току-що запалената пура.
Двамата стояха гърбом един към друг, без да си обръщат внимание.
— Да вдигнем наздравица — извика Къхуун, като взе чашата от тезгяха.
— Да вдигнем! — отвърнаха няколко гласа.
— Америка за американците! По дяволите всички чужди натрапници и особено проклетите ирландци!
След тази обидна наздравица Къхуун залитна назад и се блъсна в ловеца на мустанги, който в това време бе поднесъл чашата към устните си. Част от уискито с вода се разля на гърдите му. Случайно ли стана това? Никой не допусна нито за миг, че може да е случайно. Като се вземат предвид думите на Къхуун, това бе явно преднамерена обида.
Всички присъствуващи очакваха засегнатият да се хвърли незабавно върху Къхуун. Те бяха разочаровани и изненадани от начина, по който ловецът на мустанги прие обидата. Някои дори помислиха, че ще я преглътне.
— Ако направи такова нещо — прошепна Хенкок в ухото на Сломън, — трябва да го изритаме от стаята.
— Не се тревожи — отвърна офицерът от пехотата по същия начин, — ще видиш какво ще стане. Както знаеш, не обичам басовете, но залагам една месечна заплата, че ловецът на мустанги няма да остави работата така, и още една, че мистър Касий Къхуун няма да се справи така лесно с него, макар че Джерълд се интересува повече от хубавата си риза, отколкото от обидата. Чуден човек!
Докато те си шепнеха така, човекът, за когото ставаше дума или, да употребим една изтъркана фраза, „този, който беше център на вниманието“, стоеше още до бара.
Той остави чашата, извади от джоба си копринена кърпа и започна да почиства бродираната риза от разлятото уиски.
Неговото невъзмутимо спокойствие не означаваше страх и тези, които се бяха усъмнили, разбраха, че са направили грешка, и че нещо ще се случи. Всички очакваха мълчаливо да видят как ще се развият нещата.
Не чакаха дълго. Цялата случка заедно с предположенията и шепота продължиха повече от двадесет секунди, след което започна действието или по-точно думите, които го въведоха.
— Аз съм ирландец — каза ловецът на мустанги, като прибра кърпата си там, отгдето я беше извадил.
Макар че отговорът изглеждаше необикновен и се забави доста много, значението му беше ясно за всички присъствуващи.