Ласото се проточи и се опъна над хълбока на коня. То започна да се влачи на десетина ярда зад него и остави следа по опепелената повърхност, прилична на следата от някаква тънка змия, пропълзяла през равнината.
— Извънредно интересен човек! — отбеляза плантаторът, втренчил очи след ездача, който изчезваше зад облак черен прах. — Трябваше да го попитам как се казва.
— Аз бих казал — извънредно надут човек — промърмори Къхуун, който не пропусна да забележи погледа, отправен от странника към каретата, нито пък онова, което предизвика този поглед. — Що се отнася до името му, не смятам, че е от значение. Сигурно не би ти казал истинското си име. Тексас е пълен с такива контета, които сменят имената си, щом пристигнат тук — уж за по-хубави, ако не по някаква друга причина.
— Слушай, Касий — възрази младият Пойндекстър, — не си справедлив към странника. Изглежда образован — всъщност джентълмен, достоен, бих казал, да носи и най-порядъчното име.
— Джентълмен? Съвсем невероятно: наконтен като фанфарон. Още не съм срещал човек, който да носи испански дрехи и да не е прост. Обзалагам се, че и този е такъв.
През време на този кратък разговор прекрасната пътничка от каретата подаде глава навън и отправи заинтересован поглед след отдалечаващия се конник.
Може би на това се дължеше озлоблението в думите на Къхуун.
— Какво има, Лу? — запита той тихо, за да не го чуят другите, като се приближи към каретата. — Като че ли много ти се иска да избързаш напред? Може би ти се ще да препуснеш с този самохвалко? Не е много късно. Мога да ти услужа с коня си.
Младата девойка се облегна назад. Явно не й харесваха думите му и тонът, с който бяха изречени. Но вместо да се начумери или изрази недоволството си, като му отвърне възмутено, тя реагира по начин далеч по-обиден за него.
Ясен, звънлив смях бе единственият отговор, с който тя го удостои.
— Така, така… Помислих си, че има нещо. Като те гледах как се държиш пред него. На тебе като че ли много ти се ще да си поговориш tête-à-tête17 с този блестящ куриер. Така както е наконтен, а? Хубавите пера правят птиците хубави! Но неговите са взети назаем. Някой ден може да ги пооскубя заедно с малко кожица.
— Как не те е срам, Касий? Ти си възмутителен.
— Ти си възмутителна, Лу! Да обръщаш внимание на такъв негодник — нагизден палячо. Няма никакво съмнение, че е прост куриер на офицерите от форта!
— Куриер ли казваш? О, как бих желала да получавам любовните си писма от такъв куриер!
— Побързай тогава и му го кажи! Конят ми е на твое разположение.
— Ха! Ха! Ха! Какъв си глупчо! Да предположим на шега, че аз наистина бих желала да настигна пощальона от прерията. Съвсем не бих могла да го направя с твоя муден кон. Съвсем! С бързината, с която язди дорестия си жребец, той ще се изгуби от погледа ми, преди да смениш седлата! О! Не! Не мога да го настигна, колкото и да желая това, а може би аз наистина го желая.
— Внимавай да не чуе баща ти какво говориш!
— Внимавай да не чуе ти какво говориш — отвърна младата девойка, заговорила за първи път сериозно. — Макар че си ми братовчед и татко те смята за самото съвършенство, аз не мисля така. Скривала ли съм това от тебе, кажи?
В отговор на този мъчителен въпрос, който навярно възкресяваше неприятни спомени, Къхуун се намръщи.
— Вие сте ми братовчед — продължи тя с тон, който рязко се отличаваше от предишната шеговитост, — но нищо повече, нищо повече капитан Касий Къхуун! Нямате никакво право да бъдете мой съветник! Има само един човек, с когото съм длъжна да се съветвам и чиито упреци трябва да понасям. Затова, моля ви, мастър18 Кеш, да не си позволявате такива отношения, с каквито току-що ме удостоихте. Аз ще остана господарка на мислите, а също и на действията си, докато намеря човека, който може да ги направлява. Вие не сте този човек!
След като каза това с блестящи очи, полугневно, полупрезрително, младата креолка се тръсна върху възглавниците на каретата.
Завеската се спусна, което показа на бившия офицер, че не желаят да разговарят повече с него.
Стъписан от ударите на нейното искрено възмущение, Къхуун се зарадва, като чу високото „дий“ на коларите.
Колите потеглиха по черната прерия, не по-черна от неговите мисли.
Глава III
ЗНАЦИ В ПРЕРИЯТА, КОИТО ПОКАЗВАТ ПЪТЯ
Пътниците вече не се страхуваха, че могат да се изгубят. Следата от ласото се виеше непрекъснато като змия, и бе толкова ясна, че дори и дете би могло да се движи по нея.