Любомир Николов
Конникът на апокалипсиса
БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА
В началото на VIII век арабите (наричани по онова време маври) завладяват почти цяла Испания. Християнски владения остават само две тесни ивици в северната част на полуострова. От края на същия век започва борбата за възвръщане на изгубените територии. Стъпка по стъпка християнските владетели изтласкват мюсюлманите все по-далече на юг, докато през 1492 година крал Фердинанд Арагонски превзема последното мавританско владение — Гранада. Тези почти седем века на борба срещу ислямските завоеватели са наречени Реконквиста — един от най-славните епизоди в историята на европейското рицарство.
В тази книга-игра съм използвал елементи от испанската история по време на Реконквистата. Но разказаното в нея не бива да се приема за реалност. Значителна част от действието, описаните места и действащите лица са измислени. Не съществува нито графство Арманилия, нито халифат Мосадир. Не съществува и ръкопис на Мохамед — първоначално учението му се е разпространявало само устно и първият ръкопис на Корана бива съставен едва след неговата смърт (по-точно през 655 година) по заповед на халифа Осман ибн Афан.
Трябва да спомена още, че макар действието да се развива на границата между XI и XII век, в много отношения съм използвал елементи от по-късни времена — например рицарските доспехи, които се появяват през втората половина на XIII, а истинския си вид придобиват едва през XIV-XV век. Същото може да се каже и за барута, станал известен на нашия континент чак около началото на XIV век. Колкото до Балдуин Фландърски, той бива коронован за крал на Иерусалим едва в края на 1100 година, но съм си позволил да изместя това събитие с една година напред просто защото героят ми нямаше какво да прави из Светите земи след края на кръстоносния поход.
Може би горните думи ще се сторят някому излишно формализиране. Та нали това е само книга-игра. (Например съвсем неотдавна един автор от жанра заяви на всеослушание, без изобщо да се смущава, че черпи познанията си за индианците от книгите на Карл Май. Няма що, страхотно „научно“ помагало!) Но лично аз винаги съм държал измислицата да бъде измислица, а фактът — точен и проверен факт.
Впрочем, винаги съм държал и на още нещо — да не досаждам на читателите с подробности, които засягат единствено мен. Затова няма да се разпростирам нито върху личните си творчески постижения, нито върху предпочитанията си към едно или друго, нито пък ще си позволя да плюя по конкуренцията — защото ВСЯКА конкуренция е достойна за уважение.
Без повече приказки, желая ви приятно четене.
Колин Уолъмбъри
През този топъл пролетен ден на 1100 година рицарят Диего де Алтасар се завръща към своето родно графство Арманилия след четиригодишно отсъствие. Зад гърба му са кръвопролитните сражения на Първия кръстоносен поход, завършили с превземането на Иерусалим.
Но сраженията с неверниците не са останали в миналото. Защото християнските владения Барселона, Арагон, Леон и Кастилия граничат с могъщата мавританска държава. Крехките примирия непрестанно се нарушават и от двете страни. Крал Алфонсо Храбри не крие стремежа си да завоюва нови територии, а ако е възможно — завинаги да изтласка маврите от последните им владения в Европа. Срещу него обаче е фанатичната сила на ислямските владетели, разполагащи с подкрепата на могъщия Алморавидес — повелител на Северна Африка и половината от Испания.
На тази раздирана от сражения земя се издига замъкът Алтасар — един от важните стратегически пунктове по границата между християнските и мюсюлманските владения. Ще може ли завръщането на един рицар да промени развоя на събитията? Това ще решиш ти, читателю. Защото Диего де Алтасар — ТОВА СИ ТИ.
Преди началото на приключението — едно предупреждение. Бъди внимателен във всяка своя дума и постъпка. Още първите часове на родна земя ще бъдат решаващи за бъдещата ти съдба… а може би и за съдбата на цяла Испания.
И тъй, започни от 1.
1
— Диего! Не бързай толкова! Каруците изостават.
Задържаш коня и се обръщаш. Трите каруци наистина са изостанали по неравния път. Между тебе и тях бавно яздят двамата ти бойни другари от кръстоносния поход — бароните Родриго де Рохалор и Хуан Валамирас. Копията и мечовете им блестят под лъчите на залязващото слънце. Докато те догонва, Родриго вдига ръка и избърсва потта от челото си. Не е особено приятно да яздиш с готово за бой оръжие, но от няколко дни насам ви предупреждават, че тукашните места са опасни. По ничията земя между мавританските и християнските владения върлуват банди разбойници. Говори се, че неверниците ги насърчавали, макар сами да търпят доста загуби от техните нападения.