Дори и да не ви бяха казвали за това, щяхте да го разберете по поведението на групичките селяни, които срещате от време на време. Докато неколцина работят, винаги има поне един наблюдател, оглеждащ напрегнато околностите за поява на врагове. Всеки път те обзема жал, когато виждаш как тия нещастни хора трепват от страх при вашата поява, а сетне с дълбоко облекчение ви пращат благословии. За тях въоръжените рицари са закрила срещу набезите на разбойнически банди — все едно дали нападателите са християни или мюсюлмани.
Едва удържаш нетърпението си. Под огнения залез в далечината вече различаваш тъмната синева на океана, а когато напрягаш очи, струва ти се, че съзираш и белите стени на замъка Алтасар. От четири години си мечтал за тази гледка.
Въпреки всичките ти подканвания каруците се влачат едва-едва. В гъстеещия мрак забелязваш отдясно високите каменни стени на манастира „Санто камино“. Остава ви да изминете още доста път и едва ли ще успеете да се приберете преди полунощ. Неволно ти минава благоразумната мисъл да пренощувате в манастира, а утре да продължите към кръстопътя.
Ако предложиш на приятелите си да спрете в манастира, мини на 52.
Ако предпочиташ да продължите напред попадаш на 85.
2
Кой препуска зад теб?
Хуан и Родриго — мини на 13.
Само Хуан — продължи на 32.
3
Отец Фиделиус приема отговора ти с явно недоверие.
— Странна работа, благородни рицарю. Доста време ви е трябвало, за да размислите. Дали пък неочакваното решение не се дължи на нощния мрак в гората преди кръстопътя?
Лицето ти пламва, но полагаш усилия да отговориш спокойно:
— Ако правилно ви разбирам, отче, вие намеквате, че съм се изплашил. Грешите. Но и да беше така, на ваше място не бих осъждал човек, който е проявил благоразумието да не тръгва слепешком срещу неизвестни опасности.
— Само че вие тръгнахте, млади графе! — саркастично възкликва отец Фиделиус. — А малодушието си остава малодушие, с каквито и имена да го прикриваме. Е, какво ще речете сега?
Яростно изтегляш меча от ножницата. Абатът изплашено отскача назад, но ти хващаш оръжието с две ръце и бавно го поднасяш пред лицето му. В светлината на кандилото, което държи единият монах, ясно личат кървавите петна по острието.
— Ето, това ще река, отче. Не исках да се хваля, но Господ ми е свидетел, че ме принудихте. По пътя ме нападнаха. Бяха петима. Двама вече няма да тормозят мирните пътници, а и третият кой знае дали ще се оправи. Останалите избягаха.
За момент абатът сякаш не знае какво да каже и само се вглежда мълчаливо в окървавеното острие. Отбележи, че печелиш 20 точки престиж пред отец Фиделиус и премини на 113.
4
Случвало ли ти се е днес да заповядаш нещо на Родриго?
Да — продължи на 89.
Не — мини на 64.
5
Спираш задъхан и трескаво се оглеждаш в мрака. Не виждаш нищо, което да ти помогне. Нищо… освен някакъв дълъг клон, надвиснал над пътя. Ако беше две педи по-ниско, би могъл да изненада преследвачите. Но за съжаление не е така.
През главата ти светкавично прелита идея. Не е кой-знае колко оригинална. Всъщност дори може да се каже, че е стара и изтъркана като номера с въжето. Но въпреки това може да свърши работа. Ако успееш да изпънеш клона настрани и надолу, а после да го пуснеш в подходящия момент срещу преследвачите…
Ще опиташ ли да го направиш?
Да — мини на 129.
Не — продължи на 82.
6
Хуан те поглежда тъй, сякаш не вярва на ушите си.
— Какво говориш, Диего? Нима допускаш, че баща ми може да е убиец?
Тъжно поклащаш глава.
— Не бих искал да го вярвам, но след като той сам призна в предсмъртния си час…
Лицето на Хуан пламва. Той изведнъж изтегля меча си и с всичка сила го забива в земята пред теб.
— Граф Алтасар, каня ви на двубой! Нека Божият съд да реши дали баща ми е бил грешен, или не!
Ако приемеш да се биеш с Хуан, мини на 141.
Ако откажеш, продължи на 218.
7
Колко точки престиж си загубил досега? Ако са 25, продължи на 103.
Ако са между 10 и 20, мини на 60.
Ако са по-малко от 10, прехвърли се на 87.
8
Чуваш яростния вик на Хуан. За момент копието му се мярка високо над теб. Очевидно той се опитва да ти помогне, без да мисли за риска. Ала вече е твърде късно. Кинжалът безмилостно полита надолу, пронизвайки със зловещо хрущене окото и мозъка ти. Така завършва животът на арманилския граф Диего де Алтасар.