Когато и тримата сте готови за път, отец Фиделиус пристъпва към вас. Лицето му те изненадва — по него е изписана възторжена, едва ли не блажена радост.
— Сега разбирам по-ясно снощните ви разкази за подвизите по Светите земи — казва той. — Ако и останалите рицари са били тъй великолепни и доблестни, просто не е имало друга възможност, освен да завършите всички сражения с бляскави победи.
Изпратени от неговата благословия, вие минавате през широката порта и се отправяте напред по пътя, който след няколко минути навлиза в гората край манастира.
Продължи на 19.
212
Докато препускаш към кръстопътя, нощта бързо обгръща равнините и хълмовете наоколо. В небето се сгъстяват облаци и луната изчезва зад тях. След няколко минути пътят навлиза в гора и мракът става още по-плътен. Неволно затаяваш дъх. Вместо да те успокои, тишината над пътя ти навява някакво неопределено, но зловещо предчувствие. Познаваш това усещане — изпитвал си го неведнъж преди кървави битки. Но това беше другаде, казваш си ти. Тук съм на родна земя, нямам от какво да се плаша.
И все пак лошото предчувствие не те напуска. Дали не би било най-добре да се върнеш в манастира? Ако решиш да тръгнеш обратно, мини на 158.
Ако продължиш напред, прехвърли се на 249.
213
Изкачването наистина се оказва безумен риск. Десетки пъти губиш опора и едва успяваш да се вкопчиш с нокти във влажния камък. Когато най-сетне се добираш до гнездото, дланите и коленете ти са ожулени до кръв. Но онова, което виждаш, те кара да извикаш от възторг. Пред теб се тъмнее тесният отвор на пещера!
Вече няма съмнение, че си на прав път. Пролазваш навътре и след миг различаваш пред себе си нещо голямо и правоъгълно. Сандък! Привеждаш се над него. Сандъкът е заключен… а когато се опитваш да го повдигнеш, се оказва поразително лек. От устните ти излита проклятие. Ама че съкровище е оставил онзи неверник Абад Трети! Само това липсваше — да рискуваш толкова пъти живота си заради един празен сандък.
Но празен или не, сандъкът трябва да бъде отворен. Само че не тук. С мъка го избутваш по тесния скален коридор до отвора. Извикваш на Пако да отдръпне лодката и да бъде готов. После хвърляш сандъка в морето. Толкова е лек, че няма опасност да потъне, преди Пако да го прибере.
Наистина, след минута сандъкът вече е в лодката. Отново оглеждаш пещерата, но десетина крачки по-навътре тя завършва с гладка каменна стена. Свиваш рамене и излизаш навън, за да започнеш опасното спускане.
Не си съобразил само едно. При прехвърлянето през ръба сандъкът е разрушил гнездото. Неочаквано се раздава плясък на криле и разяреният орел се спуска от висините право към главата ти. Неволно размахваш ръце да се защитиш, губиш опора… и политаш в бездната.
Избери сам на кой епизод ще продължиш — 128 или 284.
214
Тъмният поглед на абата сякаш е готов да те прониже като кинжал. Макар че се мъчи да овладее лицето си, усещаш скритата му злоба.
— Безсмислено упорство! — изрича той с треперещ от сдържана ярост глас. — Нищо не ще спечелите, като криете само за себе си това безценно богатство на вярата. Но с думи явно не мога да ви убедя. Както искате, граф Алтасар. Дано след време сам Бог ви убеди, че трябва да вземете друго решение.
Отбележи, че губиш 15 точки престиж пред отец Фиделиус и премини на 228.
215
Баронът е пронизан поне на четири места. Дрехите му са напоени с кръв. Ала въпреки страшните рани гърдите му все още се надигат. Жив е! Докато се привеждаш над него, той отваря очи.
— Татко! — задавено възкликва Хуан.
Но погледът на барона е насочен към теб.
— Граф Алтасар… — с усилие прошепва той. — Слава Богу… че доживях… да ви видя… Простете ми… за баща си… виновен съм…
Ръката му трепва и бавно се вмъква някъде под дрехата.
— Не се движете, барон Валамирас! — обажда се иззад гърба ти Естебан. — Починете си малко. Ще ви спасим.
Баронът леко поклаща глава.
— Умирам… простете ми, графе… и вземете това… Всичко стана заради съ… съ… съкровището…
Със сетно усилие ръката му се надига към теб и в следващия миг безжизнено се отпуска на земята. Върху разтворената длан лежи кръгла глинена плочка. От устните на барона излита страшната въздишка, която си чувал неведнъж след сражение — последната въздишка на умиращ човек. Прекръстваш се и отстъпваш настрани.
Едва след минута или две осъзнаваш, че стискаш в ръка кръглата плочка. Вдигаш я пред очите си. Върху глината е издълбано доста несръчно изображение на орел. И нищо повече. Нищо, което да обясни защо барон Валамирас толкова държеше да ти даде плочката в предсмъртния си миг… и защо молеше да му простиш за баща си.