Антон Павлович Чехов
Конска фамилия
Генерал-майора в оставка Булдеев го заболяха зъби. Той жабуреше устата си с водка, коняк, слагаше на болния зъб тютюн, опиум, терпентин, газ, мажеше бузата си с йод, в ушите му имаше намокрен в спирт памук, но всичко това или не помагаше, или предизвикваше гадене. Дойде докторът. Той почовърка зъба, предписа хинин, но и това не помогна. На предложението да извадят болния зъб генералът отказа. Всички домашни — жената, децата, прислугата, дори помощник-готвачът Петка — предлагаха всеки свое средство. Между това дойде при него и управителят на имението му, Иван Евсеич, и го посъветва да се полекува с баене.
— Тук, в нашата околия, ваше превъзходителство — каза той, — преди десетина години служеше акцизният Яков Василич. Баеше за зъби — чудесна работа. Случваше се, обърне се към прозореца, пошепне, плюне — и като че ли не е било. Такава сила му е дадена...
— Къде е той сега?
— След като го уволниха от акцизното, живее при тъща си в Саратов. Сега само от зъби се прехранва. Ако някой го заболи зъб, отиват при него и помага... Тамошните, саратовчани, в дома си лекува, а тия от другите градове, тях по телеграфа. Изпратете му, ваше превъзходителство, телеграма, че тъй и тъй стои работата... раба божия Алексея го болят зъбите, моля да ги излекувате. А парите за лечение по пощата изпратете.
— Глупости! Шарлатанство!
— Опитайте, ваше превъзходителство. Много обича водката, не живее с жена си, а с една немкиня, псува като хамалин, но, може да се каже, вълшебник!
— Изпрати, Альоша! — замоли и генералшата. — Ти не вярваш на баене, ама аз на себе си съм го изпитала. Макар и да не вярваш, но защо да не изпратиш? Няма да ти се откъснат ръцете от това.
— Е, добре — съгласи се Булдеев. — От туй чудо не само на акцизния, ами и на дявола телеграма ще пратиш... Ох! Сили нямам вече! А къде живее твоят акцизен? Как да му пиша?
Генералът седна на масата и взе перото в ръка.
— В Саратов всяко куче го знае — каза управителят. — Моля, пишете, ваше превъзходителство, в град Саратов, значи... До негово благородие господин Яков Василич... Василич...
— Е?
— Василич... Яков Василич... а по фамилия ... А фамилията ето че забравих!... Василич... Дявол да го вземе... Как му беше фамилията? Одеве, като идвах насам, помнех я... Позволете, моля...
Иван Евсеич вдигна очи към тавана и замърда устни. Булдеев и генералшата чакаха нетърпеливо.
— Е, какво? По-скоро мисли!
— Ей сега... Василич... Яков Василич... Забравих! Такава една проста фамилия, като че ли беше конска... Кобилин? Не, не Кобилин. Почакайте... Жеребцов май беше? Не, не и Жеребцов. Помня, че беше конска фамилия, ама каква — изхвръкнало ми е от главата...
— Жеребятников?
— Не, не. Почакайте... Кобилицин... Кобилятников... Кобелев...
— Това е вече кучешка, а не конска. Жеребчиков?
— Не, не и Жеребчиков... Конин... Конев... Жеребкин... Не е, не е!
— Но тогава как ще му пиша? Помисли!
— Ей сега. Конкин... Кобилкин... Впрегатков... — Впрегатников? — запита генералшата.
— Не, не. Хамуткин... Не, не е така! Забравил съм го!
— Тогава защо, дявол да го вземе, се тикаш да даваш съвети, като си забравил? — разсърди се генералът. — Хайде, махай се оттук!
Иван Евсеич бавно излезе, а генералът се хвана за страната и заходи из стаите.
— Ох, божичко! — ридаеше той. — Ох, майчице! Ох, черно ми е пред очите!
Управителят влезе в градината и като вдигна очи към небето, започна да си припомня фамилията на акцизния:
— Жеребчиков... Жеребковски... Жеребенко... Не, не е тъй! Конярски, Коняревич... Жеребкович... Кобилянски... След малко го извикаха при господарите.
— Спомни ли си? — запита генералът.
— Съвсем не, ваше превъзходителство.
— Може би Конявски? Кончинков? Не?
И всички в къщи в надпревара започнаха да измислят фамилии. Преровиха всички възрасти, полове и конски породи, спомниха си за гривата, копитата, хамутите... В къщата, в градината, в стаята за прислугата и в кухнята хората ходеха от ъгъл в ъгъл и като се почесваха по челата, търсеха фамилията...
Час по час викаха управителя в къщи.
— Табунов? — запитваха го. — Копитин? Жеребовски?
— Съвсем не — отговаряше Иван Евсеич и вдигнал нагоре очи, продължаваше да мисли гласно: — Коненко, Конченко... Жребеев, Кобилев...
— Татко! — викаха от детската стая. — Тройкин! Уздечкин!
Развълнува се цялото имение. Нетърпеливият, измъчен генерал обеща пет рубли на този, който улучи истинската фамилия, и подир Иван Евсеич започнаха да ходят на тълпи...
— Дорестов? — казваха му. — Рисисти? Коницки?
Но мръкна, а фамилията все още не беше намерена.
Легнаха си да спят, без да изпратят телеграма.