Генералът цяла нощ не спа, ходеше от ъгъл до ъгъл и охкаше... Към три часа сутринта той излезе от къщи и почука на прозореца на управителя.
— Не е ли Меринов? — запита той с плачлив глас.
— Не, не е Меринов, ваше превъзходителство — отговори Иван Евсеич и виновно въздъхна.
— Но може би фамилията не е конска, а някаква друга?
— Честна дума, ваше превъзходителство, конска... Даже много добре си спомням това.
— Какъв си такъв безпаметен, приятелю... Сега за мене тази фамилия е по-скъпа, така да се каже, от всичко на света. Измъчих се!
На сутринта генералът отново изпрати за доктора.
— Да го извади! — реши той. — Нямам повече сили да търпя...
Дойде докторът и извади болния зъб. Болката тозчас утихна и генералът се успокои. Като свърши работата си и получи каквото му се полага за труда, докторът седна в бричката си и тръгна за дома. Вън от портата, на полето, той срещна Иван Евсеич... Управителят стоеше край пътя и като гледаше съсредоточено пред краката си, мислеше за нещо. Ако се съди по бръчките, които браздяха челото му, и по изражението на очите, мислите му бяха напрегнати, мъчителни...
— Кулестов... Череседелников... — бърбореше той. — Презхамутков... Коневски...
— Иван Евсеич! — обърна се към него докторът. — Не мога ли, приятелю, да купя от вас стотина-двеста пуда овес? Аз от нашите селяни купувам овес, но е много лош...
Иван Евсеич тъпо погледна доктора, усмихна се някак диво и без да каже ни дума в отговор, плесна с ръце и побягна към имението с такава бързина, сякаш го гонеше бясно куче.
— Сетих се, ваше превъзходителство! — завика радостно той с нечовешки глас, втурвайки се в кабинета на генерала. — Сетих се, господ здраве да дава на доктора! Овесов! Овесов е фамилията на акцизния! Овесов, ваше превъзходителство! Пращайте телеграма до Овесов!
— На! — каза генералът с презрение и поднесе към лицето му двата си юмрука с проврени между тях палци. — Не ми трябва вече твоята конска фамилия! На!
1885