Уилям Фокнър
Конски гамбит
I
Единият от тях почука. Ала вратата се отвори посред самото почукване, отхвръкна изпод чукащите пръсти, тъй че двамата посетители вече бяха в стаята, когато той и вуйчо му вдигнаха очи от шахматната дъска. Тогава и вуйчо му ги позна.
Казваха се Харис. Бяха брат и сестра. На пръв поглед можеха да минат за близнаци, хем не само в очите на чужденец, но и на по-голямата част от жителите на Джеферсън. В цялата околия Йокнапатофа я имаше половин дузина хора, които действително да знаят кой от двамата е по-възрастният, я не. Живееха на шест мили от града там, където допреди двайсет години се намираше просто една от многото плантации, засята с памук, предназначен за пазара, зърно и люцерна за храна на мулетата, с чиято помощ се отглеждаше памука. Ала сега това бе забележителността на околията (или по-точно на цялата северна част на щата Мисисипи): една квадратна миля белосани дъсчени и метални огради, опасващи корали1 и пасбища; електрифицирани конюшни и простата някога селска къща, превърната сега в миниатюрно подобие на предвоенен холивудски декор.
Двамата влязоха и спряха — румени, млади, изискани и заможни на вид, зачервени от декемврийската вечер Вуйчо му се изправи.
— Мис Харис, мистър Харис — поде той. — Но вие вече сте влезли, тъй че няма да мога…
Ала момчето отново не доизчака. Тогава той забеляза, че е хванало сестра си не подръка или за лакътя, а още по-ниско, над китката, както на старите литографии е изобразено полицай да държи уплашен арестант или опиянен от победата воин — своята жертва, примряла от страх сабинянка. Именно в този момент той съзря лицето на момичето.
— Вие сте Стивънс — каза момчето. Дори не попита, просто заяви.
— Това донякъде е вярно — отвърна вуйчо му. — Но както и да е. Какво мога да…
Момчето не доизчака и този път. Обърна се към момичето.
— Това е Стивънс — рече той. — Разкажи му!
Ала тя не заговори. Стоеше неподвижна във вечерната си рокля и кожено палто, което струваше много повече, отколкото коя да е друга девойка (пък и жена) в Джеферсън, че и в цяла Йокнапатофа можеше да похарчи за дрехи, и втренчено гледаше вуйчо му с онази вледенена уплаха или ужас, или каквото бе изписано на лицето й, докато пръстите на момчето, вкопчени в китката й, побеляваха все повече и повече.
— Разкажи му — повтори момчето. Тогава тя заговори. Едва чуто:
— Капитан Гуалдрес. У дома…
Вуйчо му пристъпи две-три крачки към тях. Сетне и той спря, застанал в средата на помещението, с поглед, отправен към нея.
— Да — насърчи я вуйчо му. — Кажете.
Ала, изглежда, с този първоначален изблик се изчерпи всичко. Тя продължи да стои там, като се мъчеше да каже на вуйчо му нещо — каквото и да бе то — с очите си, да каже и на двама им в същност, понеже и той присъстваше. Но те твърде бързо разбраха за какво става дума или най-малкото — какво е искал брат й от нея да разкаже, заради което я бе довлякъл за ръка в града. Или поне това, което той, Чарлз, смяташе, че тя е искала да каже. Защото той би трябвало да знае, че на вуйчо му навярно вече е известно повече, отколкото момчето или момичето възнамеряваха да доверят, а може би и всичко, дори още тогава. Но щеше да мине още малко време, докато той осъзнае това. И причината да проумее толкова бавно бе сам вуйчо му.
— Та — започна момчето с абсолютно същия тон и глас, с който преди малко се обърна към по-възрастния без някакво учтиво или подобаващо за годините на домакина обръщение; той — Чарлз — наблюдаваше как момчето се взира във вуйчо му — същото нежно лице, което имаше сестра му, но в очите не личеше нищо нежно. Те — очите — бяха впити във вуйчо му, без дори следа от старание да изглеждат сурови: просто чакаха. — Става въпрос за капитан Гуалдрес, тъй наречения гост на нашия дом. Искаме да се махне от къщата ни и от Джеферсън също.
— Ясно — рече вуйчо му. — Макар да съм член на тукашната наборна комисия, не си спомням да съм срещал вашето име в списъците. — Ала изразът на момчето изобщо не се промени. Не бе даже презрителен. Чисто и просто чакаше. После вуйчо му насочи поглед към сестрата: тонът му сега бе съвсем друг: — Това ли е, което искахте да ми кажете? — попита.
Момичето не отговори. Само се взираше във вуйчо му с онова настойчиво отчаяние, ръката й висеше отпусната до тялото, а пръстите на брата белееха около китката й. Сега вуйчо му заговори на момчето, въпреки че не сваляше очи от момичето и гласът му пак бе благ или поне тих:
— Защо сте дошли при мен? Какво ви накара да си наумите, че мога да ви помогна? Че съм длъжен дори?
— Бие тук сте законът, нали? — рече момчето. Вуйчо му не откъсваше поглед от сестрата.